Monday, April 19, 2021

ПСИХОЛОГИЯ НА ТЪЛПАТА

0

ПСИХОЛОГИЯ НА ТЪЛПАТА

НЕВЪЗМОЖНАТА КРАЧКА ДО ДИГИТАЛНОТО ГЛАСУВАНЕ

Автор: Валентина Щайн

Френският социален психолог Густав Льо Бон, макар и забелязан, си остава неприложим с доводите си до днешните дигитални времена. Неговите размисли в „Психология на тълпите”, издадени още през 1895 година, проницателно изкарват наяве психологическите фактори, които приравняват интелигентните индивиди с необразованите, когато се намират в тълпа, дори и тя да е изборна тълпа:

„И най-страшният тиранин никога не би се осмелил да мечтае за преследванията, заповядани от революционните комитети. […] Докато можел да говори от тяхно име, Робеспиер бил всевластен господар. Денят, в който страховитият диктатор се разделил с тях от честолюбие, белязал неговия крах. Господството на тълпите е господство на комитетите, значи и на вождовете. Трудно бихме си представили по-груб деспотизъм. […] няма да извлека от гореказаното никакво заключение, насочено срещу всеобщото гласуване. […] Неудобствата на всеобщото гласуване естествено са твърде видими, за да останат незабелязани. Не би могло да се оспори, че цивилизациите са били творение на ограничено малцинство от превъзхождащи умове, образуващи върха на една пирамида, чиито степени, разширяващи се успоредно с намаляването на умствената величина, представляват дълбоките слоеве на една нация. Величието на каквато и да е цивилизация положително не може да зависи от гласуването на нископоставени елементи, олицетворяващи единствено числото. Освен това няма съмнение, че гласуванията на тълпите често са твърде опасни.”[1]

Отказът на Густав Льо Бон от заключение против всеобщото гласуване си има две причини. Едната е осъзнаването, че изборните резултати се достигат с такава предизборна програма, която е най-широкообхватна – като филмов сценарий, предназначен за най-широка и в никакъв случай елитарна аудитория. Иначе казано, политиците се нуждаят от тълпата като въздух, за да съществуват и за да постигат, забележете, елитарните си цели.

Втората причина да изглежда недостижимо да се случи отхвърлянето на властта на народа е била липсата на инструменти по негово време, каквито се явяват днес дигиталните избори. Чудовищното предположение, че демокрацията е мъртва, е точно толкова вярно, колкото и че комунизмът си отива.

За съжаление демокрацията или властта на народа не са нищо друго освен властта на тълпата.

Дали кръговратът на политическите системи, корупцията или липсата на най-основното качество на демокрацията – свободата – са причините за разпадането на демокрацията не просто до периферното състояние на охлокрация, или пък тя никога не е могла да съществува в тази чисто идилична форма.

Изборната тълпа, за разлика от някои други, никога не би могла да бъде съставена от хомогенна маса – близки по възраст, статус и професия хора с общо убеждение, освен ако, разбира се, не се приемат закони за правото на избор, а това няма да е възможно, защото отново се нарушава принципът на демокрацията за свободните хора – всеки свободен има право на глас и само робът няма право на такъв.

Парадоксът на тълпата се състои в едновременното омерзение към нея от политическите управления и от коренната им нужда от нея. Без тълпата, във вида, в който съществува тя днес, политическите управления рискуват своята транс- или деформация. Промяната обаче е желателна само от демагогия.

Какво се случва днес, когато избирателите се отправят с бюлетини към урните за гласуване? Какъв е пътят, по който минават?

Ако се започне от медийната пропаганда, очевидно печелят тези, които са най-обаятелни, тези, които имат най-продължителен достъп до избирателите, и тези, които предлагат най-неразбраната програма за изпълнение. Да кажем, взели сте някакво логично, ирационално, удобно или познато за вас решение от подобна пропаганда, но в избирателния ден вие се оказвате в центъра на… тълпата. Хилядната опашка ви дава възможност още веднъж да преоцените избора си и – още по-лошо: след това да го затвърдите. Причината за това заключение се крие именно в психологията на тълпата – индивидите, попаднали в тълпа, независимо дали тя е в социална мрежа, или на улицата, рядко успяват да запазят своя индивидуален възглед, защото над него се упражнява контрол чрез политическата култура.

Културният фактор преди да се изрази в дейност – политическа, социална, бизнес дейност и други, се изразява в „призив“, „Beruf“ (Трьолч), той е вътрешният подтик за развитие според собствените възможности и условия на ограничения. Това вътрешно явление – културният фактор – от своя страна води до действие и се изразява външно чрез „култивиране на личността“ в нейния собствен културен ритъм. Следователно, длъжни сме да отделим културния фактор и неговото естествено въздействие над личността и дейността на личността като вътрешно явление, а политическата култура – като външно явление. По този начин можем да говорим и за бизнес културата, еко културата и др.

Днес можем да говорим

за специална разновидност на културния фактор – политическата култура.

Тя се различава със самия културен фактор, обединяващ психологически и лични характеристики, подпомагащи личното развитие, вярвания и ценности, включително и демографски характеристики, които можем да считаме за наследени по това, че политическата култура е дело на хората, за какъвто до днес се считаше цялостният културен фактор и културата като цяло. Те са обявени за външни явления – нещо, което считам за напълно погрешно.

Разпадането на демокрацията до нивото на тълпата дължим на факта, че днес политическата култура е всъщност холограма на потребителска култура.

Желанието да се изравним с другите поради алчност или завист (Иван Илич, Хърбърт Шлосберг) е заложено в марксизма. Именно неговите основи са основи на съвременната икономика и политика, които произвеждат потребители, вместо да произвеждат продукти и услуги, които максимално удовлетворяват клиентите според техния специфичен културен фактор или пък произвеждат потребители на наложената политическа култура. Затова културният фактор се превръща в контра-култура на съвременната политическа култура.

Поведението на потребителя не може да се базира на реакции, свързани с адаптация по метода на Павлов. Разликата на Хомо сапиенс от животинския свят е неговата способност да мисли, да създава сложни взаимовръзки и заключения, да интерпретира, да придава на мисълта емоция – скръб, радост, задоволство – и да налага волята си за съзнателен и отговорен избор. В този случай ние говорим, че поведението на потребителя е подчинено на неговия мисловен процес, неговите чувства и волята, с която взема крайното решение за своите избори, следователно, говорим за чисто психологически характеристики.

Протекционизмът на правителствата спрямо корпорациите, който е виден днес, например се счита от Джонатан Хюз, икономист от Северозападния университет (САЩ), за твърде стар, като представя правителствена намеса на САЩ, позната още от колониални времена. Тази намеса, освен в полза на производителите чрез държавно субсидиране – явно или косвено, стига и до влияние над самите потребители.

Големите корпорации и политическото управление, оказващи маркетингов натиск, потискат културния фактор на личността, неговия стремеж за развитие, съдържащ способността за себевъздържание, пропускат личните ограничения на клиента и не се интересуват какви усилия полага, за да стане техен потребител.

Затова политическата култура, изравнена с потребителската култура, се нуждае от тълпата за постигане на своите краткосрочни цели.

А постигането на дългосрочни е невъзможно, но и ненужно, предвид честата смяна на управление.

Затова нека се върнем на опашката пред урните и дори малко по-назад до масовата пропаганда, която не цели индивидуалния избор, а този, който политическата култура налага. Само че той може да бъде възприет само когато индивидът е част от тълпа.

Защо след като законодателните и техническите недостатъци на българската система за дистанционно електронно гласуване бяха преодоляни, то все пак не беше въведено?

Кого учудват резултатите от парламентарните избори през април 2021 г., когато вотът се раздели между антивот и вот за най-обаятелния и най-дълго поддържащия маркетинговата си концепция? Можеха ли гласовете да бъдат предоставени в тази класическа схема на избори на по-малко популярни лица, като например на независимия Даниел Леви? Очевидно не. ВМРО също не се вписва поради вида на своята популярност. Гласуването за „Има Такъв Народ“ е колкото вид антивот на статуквото, толкова и укрепление в общите нагласи. Очевидно тълпата, отишла до урните именно за този вот, се състои от разнородната маса на интелигентни, работещи млади хора и на телевизионни потребители. Какво щеше да се случи, ако всеки имаше възможност сам да вземе решение и да даде своя вот в защитена от чуждо влияние среда? Може ли електронният дистанционен вот да промени изборния ни вот и да го сведе до наистина индивидуален избор?

Разбира се, отговорът е „и да, и не“. „Не“, защото вотът е предхождан от политическата култура и нейната пропаганда, и „да“, защото, когато индивидът остане сам със себе си, културният фактор и личните дългосрочни стремежи вземат превес над кратскосрочните постижения на политическата култура.

Осредняването на интелигентните и мислещи гласоподаватели в тълпата до най-ниско образованите с поданическо мислене е неотменимо, както проницателно твърди Густав Льо Бон: „Попаднат ли в тълпа, […] хората винаги се приравняват и по общи въпроси гласуването на 40 академици не стои по-високо от това на 40 водоносци. […] И така, ако претъпканите със знания хора образуваха самостоятелно изборното тяло, гласуването им нямаше да е по-качествено от днешното. Те биха се водили предимно от чувствата си и от духа на своята партия.”[2]

[1] „Психология на тълпите“, Густав Льо Бон. – Б.а.

[2] Пак там. – Б.а.

ЗА ИЗБОРИТЕ – АВТЕНТИЧНО!

0

КАКВО МИСЛИ БЪЛГАРСКАТА ДИАСПОРА ЗА ИЗБОРНИЯ ДЕН: НАШИ СЪНАРОДНИЦИ В ЧУЖБИНА ЗА ИЗБОРИ 2021

ЗДРАВКА ВЛАДОВА-МОМЧЕВА, ЛОНДОН

България гласува и във Великобритания Лондон, шест часа сутринта, четвърти април, 2021 година. Много е странно усещането да се придвижваш в сърцето на английската столица по единствено – живата автомобилна артерия на града. Няма как да бъде по друг начин. Пандемия е. Никой не ходи пеша. Всички пътуват с коли. Великобритания се измъчва в рестрикции вече повече от година. Странно е и чувството, че на три хиляди километра от България, връзката с родината не изтънява. Напротив. В деня на изборите в смълчания център на мегаполиса сякаш се говореше само на български. От сутринта се извиха опашки от желаещи да гласуват в посолството ни в Лондон. Въпреки отворените 13 секции в столицата на Обединеното кралство, 3 от които в посолството ни, желаещите да дадат своя вот се оказаха повече от очакваното. Най-дълга беше опашката на тези, решили да гласуват в последния момент.

От българското посолство в Лондон взеха решението за секциите на базата на четири основни критерия: брой на подадени заявления за гласуване, брой на внесени документи са уседналост по региони, географско разпределение и брой на гласувалите в предишни избори. Не всички българи останаха доволни, защото на някои се наложи да пътуват по-дълго време до одобрените секции, но по принцип те бяха избрани така, че всички граждани да могат да стигат до тях в рамките на един час.

Най-много бяха избирателните секции в Лондон – 13 на брой. С изключение на четири секции в Шотландия ( Единбург, Глазгоу, Абърдийн, Дънди) и по една в Уелс и Северна Ирландия, всички останали секции бяха разпределени на територията на Англия, съответно в Манчестър, Флийтхампшър, Оксфорд, Бирмингам, Колчестър, Чатъм, Честър, Бристол и Ковънтри. Изборите се проведоха в условия на локдаун, което допълнително създаде затруднения, въпреки уверенията, че британските власти и полицията са запознати по места. За съжаление, в избирателна секция, разположена в Северен Лондон, повече от 100 души не успяха да упражнят правото си на глас.

Снимков материал: Pele Gulche

По данни на ЦИК в трите централни секции в Посолството ни в Лондон най-много гласове са били подадени за „Демократична България“ и „Има такъв народ“. Според условията след Брекзит и мерките за безопасност в епидемичната обстановка, в страната бяха разрешени само 35 пункта, доста по малко на брой от исканите 87 избирателни секции. Официалната статистика сочи, че в момента на Острова живеят и работят двеста и петдесет хиляди българи. Достатъчен брой хора, които биха сформирали една малка България, далеч от официалната и територия. За много от тях стандарта на живот, заплащането и относителната социална сигурност би трябвало да означават загърбване на действителността и живота в родината. И още, установяване на ново битие и контакти като стъпка напред в личното им благоденствие и „вкореняване“ на английска земя. По принцип, така се разсъждава в западния свят, а много граждани с други родови националности ( руснаци, гърци, дори французи), само след няколко години пребиваване във Великобритания, предпочитат да се наричат и се осъзнават именно като британци. В противовес на „британския емигрантски феномен“, привързаността, заинтересоваността и желанието да си останат българи, се оказаха определящи за сънародниците ни в Англия. Много хора прекараха часове на километрични опашки пред избирателните секции, за да дадат своя вот в името на една по-добра перспектива за България. Предпочитанията на сънародниците ни бяха различни, но масовата активност и желанието за промяна на статуквото проличаха и във все по-младата възраст на гласуващите.

Снимков материал: Pele Gulche

В личен план, за мен беше показателен фактът, че в края на изборния ден получих настойчиво позвъняване по месинджър от няколко мои ученици, вече студенти в престижни английски университети. Развълнувано ми съобщиха, че са чакали с часове , за да гласуват за пръв път. Някои от тях споделиха, че биха искали да се върнат и да живеят в Родината. Каква по-хубава новина от това, че младите хора на България пожелаха и гласуваха за своето бъдеще у дома ?

ВАСИЛЕН ВАСЕВСКИ, ЧИКАГО

Гласуването в Чикаго на последните избори премина при завишен интерес от страна на най-голямата българска общност в Америка. За първи път бяха разкрити 5 секции, аз успях да упражня правото си на вот в квартал “Маунт Проспект”, където се намира българският културен център “Българика”. Тук срещнах доста свои познати и приятели, с които коментирахме възможностите и надеждите си за по-добри времена на родината. Гласуването бе организирано много ефективно и ставаше бързо. Въпреки че имаше опашка от около 50 души, тя се придвижваше бързо и гласуването можеше да се извърши в рамките на двадесет-тридесет минути.

На снимката: БКЦ “Българика” Чикаго

След края на изборният ден разбрах, че през център “Българика” са преминали около 600 души – похвално усилие на местните българи, които все пак можеше и да са повече. Общо в Чикаго са гласували около 3000 души.

ВАСИЛКА ПЕТРОВА-ХАДЖИПАПА, КИПЪР

По данни от BGFaktor CY и БНР: В Кипър във всичките шест секции изборния ден започна в 7:00 часа, както е по закон и приключи в 20:00 часа. Изборният процес протече нормално и нямаше регистрирани нарушения. Във всички секции българските граждани, независимо от задължителните маски, идваха с една огромна надежда, че днес е ден за промяна и по-добро бъдеще. Регистрирана бе най-висока избирателна активност за последните 10 години. Правото си на вот упражниха 3293 българи в 6-те избирателни секции на острова. Най-много – 815, са гласувалите в столицата Никозия.

Лидер във вота на българите на острова е Слави Трифонов и партия „Има такъв народ”. Тя получава доверието на 1165 наши сънародници, което е над 35% от бюлетините. Със значителна разлика втора се нарежда партия ГЕРБ.

Заради наложените строги коронавирусни мерки българските граждани, които живеят в северната част на острова, не можаха масово да преминат през пропускателните пунктове и да гласуват в секцията в Никозия, както при предишни избори.

Гласувах със сина и дъщерята ми в секцията в Никозия. Пристигнахме към 11 часа. Пред посолството се бе извила огромна опашка, която стигаше почти до следващата пресечка. Докато се чудехме дали да не отложим за по-късен час, опашката се размърда. Окуражени и въоръжени с търпение, останахме и се вслушахме в разговорите. Хората говореха, че очакват промяна в различни нюанси, от регистриране на нуждата да се промени курса на България до възгласи: „Ще стоя докато издържа! Не се търпи това повече!“  Други говореха, че гласуват за управление, което ще ги върне в България. Оплакваха емигрантската съдба.

Самото гласуване, след като стигнахме до въжделената врата, бе спокойно, организацията добра, атмосферата спокойна. Успяхме да гласуваме след около два часа чакане. Мисля че си струваше. И повече бихме чакали.

Ще споделя тук нашето огромно учудване от оформянето на бюлетина. Кутийката, за която говореха или се рекламираше, не съществуваше, нямаше къде да поставим Х или V. Всеки от нас дълго се бе чудил и накрая поставихме знака върху номера на партията. За мене това е начин да създадеш много невалидни гласове за хората, които не са го разбрали навреме  и не са имали мостра, образец от бюлетината.

Ако трябва да изкажа личното си мнение, след тези избори съществува шансът, за който отдавна, десетилетие и повече, говорим, да не кажа мечтаем, надяваме се. Шансът за разместване на пластовете, държащи България в плен на малка, но добре окопала се върхушка, за обрат в бъдещото управление в посока на една съвременна правова държава, където бизнес и граждани ще бъдат защитени от посегателства и беззаконие. За да се върнем към корените на изконните български ценности на уважение към природата, човешкия живот ( чрез адекватно здравеопазване) и образованието за бъдещите поколения, както и към културата и нейните дейци.

На снимките: Изборите в Кипър

АНГЕЛ КОЛЕВ, ФИЛАДЕЛФИЯ

Секцията във Филаделфия отвори точно в определения в инструкцията час 7:30, а в 7:15 вече се бяха появили и първите гласуващи – Таня и Стефан Фролошки. Имали си план за неделята, щели да пътуват, но първо тук, отсече бодро мъжът. И се усмихна окуражаващо.

Българският магазин на Валерия и Славен Господинов от София посреща поредните български избори. Така е вече от 15 години, това е и мястото на първите български тържества в района, където се събирахме да честваме 3 март, 24 май, а дори и такива народни празници като Бабин ден.

”Най-активните избори! – обобщи председателят на комислията Албена Патронева. – Броят на гласуващите надмина очакванията ни, притесненията ни, че пандемията може да спре хората не се опавдаха още в първите часове на дългия ден. Най-възрастният в списъка ни е Мария Петкова, на 78 години. Улеснени бяхме от това, че нашият магазин се утвърди като най-подходящо място за случая, хората го знаят. И нека да кажа още, че тук се намира и популярният за района български магазин, чиито продукти от България зареждат хладилниците не само на нашенци.”

Филаделфийската секция приюти и българите от съседния щат Делауеър, които нямаха свое място за гласуване. А изненадата дойде от Ню Йорк, откъдето дойде да упражни своето гражданско право и създателят и собственик на покорилата почти всички точки на Америка “Тримона” – българското кисело мляко, вече с различни варианти, Атанас Вълев от Пловдив. Високият му дух развесели “опашката” по обяд, която много бързо се изнизваше, благодарение на добрата организация, създадена в ограничителния карантинен режим за подобни обществени прояви.

На снимката: Ангел Колев и Атанас Вълев

Някои от пристигналите бяха пропътували близо 100 мили, водени от желанието да помогнат на България. През целия ден идваха хора, някои успяха да се видят и с приятели, с които бяха разделени през последната година, научаваха се и радостни фамилни новини, като тази на Весела и Иван Лафчиеви, които се похвалиха с първо внуче. Филип се родил само преди три седмици, показваха снимки в телефона си, грееха и двамата.

Имаше и бунтари. Малина от Делауеър разказваше оживено за протестите през лятото в София, в които и тя се включила с ентусиазъм, защото очаква да има промени, естествено към добро за страната ни и за хората там, особено за младите и пенсионерите. Милите, казваше тя, едва свързват двата края. Трябва нещо да се направи, незабавно, дано новият парламент бързо приеме нови по-добри закони за всички.

На избори, като на избори. Оживление, спорове, всеки със своите предпочитания, със своя избор. Изпълнени с желание и ентусиазъм българи на хиляди километри от Родината си, но с нестихващо през годините желание да помогнат на България. За доброто на хората там, сред които и десетки техни близки и приятели.

На снимките: Книгите, спонсорирани чрез проекта на Ангел Колев “За буквите” и предлагани на нашите сънародници по време на изборния във Филаделфия

ВАЛЕНТИНА ЕВТИМОВА-ЩАЙН, БЕРЛИН

Тълпи от гласоподователи пред Посолството на Република България в Берлин

Рекорден брой от 69 секции в 59 населени места бяха открити в Германия за изборите на 4 април 2021 година за 45-то Народно събрание на Република България. Денят на изборите съвпадна с католическия Великден в страната. В Берлин отвориха врати 4 секции – една в Българския Културен Институт и три в Българското посолство.

Изключително голям интерес към избирателния вот, невиждан от десетки години, се отчете на тези избори. Опашките от хора обхващаше и съседни улици, а чакането продължи с часове.

Снимка: Михаил Костов

Основен проблем се оказаха не дошлите да дадат своя вот, а неподготвеността на членовете на комисиите, отбеляза председателката на една от секциите в Посолството на Република България, Катя Костова. Правените в последния момент ПСР тестове забавиха отварянето на секцията и все пак успя да отвори в 7.32 ч. сутринта. Липсваше подготовка в изчитането и разбирането на методическите указания за хигиенен концепт, изискван от немските власти, макар че указанията бяха получени от всички членове на секциите.

Снимка: Михаил Костов

Секционните избирателни комисии в Берлин бяха предупредени няколко пъти, че ще последва преждевременно затваряне от полицията поради неспазване на дистанцията от 1,5 метра между избирателите. Вместо това, 22-мата полицаи, които следяха за отстоянието, намериха креативно решение в лицето на доброволец с мегафон, информиращ гласуващите за изискванията на родния им език. Комисията даде предимство на всеки, поискал такова – на родител с дете или на лице с документ за увреждане. В Берлин изборният ден беше удължен до 21 часа за последните гласоподаватели.

Valentina Stein for ApolloniaPress 

КУЛТУРА И ИДЕНТИЧНОСТ: ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛКАТА ЗДРАВКА МОМЧЕВА

0

ЗДРАВКА МОМЧЕВА, НОСИТЕЛ НА ПЪРВА НАГРАДА ОТ МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ В КАНАДА, В ИНТЕРВЮ ЗА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРНИЯ СРИВ ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯТА

Поетеса и писателка, Здравка Момчева е авторка на стихосбирките „Преображения“(1999), „These Simple Things/Тези прости неща“ (билингва, 2000), “Дете и жена, и пророчица“(2000), “Тракийско съкровище“ (билингва, 2006), „Посвещения“ (2009), романа „Вървище“ (2002) и сборника с разкази „Ало, България!“ (2012), част от фонда на славянската секция на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон, САЩ.

Носителка  на първа награда в международния конкурс за поезия „Танц с думи“ на издателство „Palabras Press“, Канада, за стихотворението „Песента на Орфей/The Song of Orpheus“ и първа награда за акростих в литературния конкурс „Изящното перо 2019“ на Салон за българска култура и духовност, Чикаго, за стихотворението „Азбучна поема“. 

През 2012 година е наградена със златен медал и грамота от Държавната агенция за българите в чужбина за нейния принос в съхраняването на българския език и култура във Великобритания, и дългогодишна творческа дейност, насочена към запазването на българското съзнание и национален дух в чужбина, както и с почетното отличие „Неофит Рилски“ на Министерството на образованието, младежта и науката.

Творби на авторката са публикувани в България, САЩ, Канада, Великобритания, Италия, Испания и Южна Корея.

Повече от десет години, постоянен автор със своя  рубрика “Очи в очи“ за вестник „БГ БЕН“, Великобритания.

Член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

Преподавателка по български език и литература в гимназиалния курс на Българско училище „Иван Станчов“ към Посолството на република България, Лондон.

 

 

БЪЛГАРСКА СЪЩНОСТ

 

По верига от трудни съдби

с болка стъпвам към свойто начало.

Плача с майки – превити върби –

Над платното, пребито до бяло.

И с девойки разплели коси

В самодивски пътеки се скитам.

Пия сребърни живи роси

и трептя в конен, прелетен ритъм.

Мойта същност, разтворена в стих

диво търси изконния смисъл.

Нестинарски прокобен триптих

моят дух с въглен жив е изписал.

В лятна суша под тежкия свод

аз умирам с жетварската жажда.

Жива сянка – в отвъдното брод –

жален майстор във къща ме вгражда.

И по волно сватбарско хоро

вежа думи – повити гайтани –

благославям във зло и добро

свойте залезно – златни балкани.

Дето в тръни и билки расте

на душата ми древната вяра.

И във моето свято дете

в жива обредна кръв се повтаря.

 

ПОЕЗИЯ

 

От лоното на предхристова плът,

отвъд черупката на праведния смисъл,

сълза от мляко в майчината гръд,

безмълвен стон от неродена мисъл.

И адската тъга след любовта,

и вярата, потъпкала копнежа,

жестока, ненаситна красота,

неуловима като скрежна мрежа.

Пророчество, заточено във стих,

обяздена, отчаяна стихия,

предание, пригвоздено във щрих,

таворска светлина след исихия.

И дух разпънат в православен кръст,

езичество в пра-спомени греховни,

и моята земя във шепа пръст –

сурова, недолюбена, безсловна.

И още, пепел над приспана страст,

и чувства, като лилийни вампири

към онзи мъж, чиято нежна власт,

нашепва ми, че още не умирам.

Че думи във орфическо хоро

горят ме като пясъци в пустиня.

Не ме напускай, огнено перо!

 

Ти моя кръв, поезия-светиня!

 

 

ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЕСТЕТИКА НА ИВАН БЪРЗАКОВ

0

Материал на Снежана Галчева
в-к „България СЕГА“

Иван Бързаков е роден в София, завършил е специалност „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“. Най-младият редактор /23 г./ на двутомника „Винсент Ван Гог: Из писмата на художника до брат му Тео“. Преводач, лектор по естетика, автор на интервюта с френски писатели, литературни и филмови рецензии, стихотворения и есета в специализирани столични вестници и списания. През 1976 г. емигрира в Италия, а една година по-късно се установява в САЩ. През 1977-1978 г. продължава обучението си  в New York City University. Между 1978 и 2003 г. изнася лекции и семинари по експериментални методи в образованието в университети, корпорации и престижни клубове в САЩ и над 33 други страни. През 1978 г. основава и ръководи в Сан Франциско Международен институт за нови методи в образованието. 1980-1982  г. – създава системата OptimaLearning® за максимално възприятие и развиване на мисълта, приложена в 29 страни. През 1989 г. е номиниран за престижната международна награда в областта на образованието Grawemeyer – за метод с „доказано световно значение“. През 2004 г. създава уникален метод за бързо и дълбочинно проникване в изобразителното изкуство – AOLIA. Между 2004 и 2009 г. с този метод той обучава групи в най-престижните музеи в света.   Иван Бързаков владее осем езика и пише поезия на пет. Автор е на три книги с поезия и есеистика с няколко издания: “Яростно в скръбта“, „В съня над пропастта“ и „Лумнали огньове“. През март 2020 г., нашият сънародник е номиниран за осми път за Нобеловата награда за литература от Шведската академия.

Климт – из „Методология на изящните изкуства“

Ето го майсторът на Сецесиона. Къде е загадката на Густав Климт? Ще се опитам да ви разкрия алгоритъма му.
За да се усети силата на художника е необходимо прозрението за уникалното единство на плоскостите в картините му.
Защото живописта е тихото тържество на плоскостта.
Във всеки един пейзаж на художника можете да си зададете въпроса: „Това дърво вдлъбнато ли е или напротив – изпъкнало?”
Този семинален въпрос можете да го зададете и тук, в картините, които не са пейзажи. Принципът е същият: нов тип експониране на реалността в контекста на плоскостите – навътре ли влизат или навън, като релеф? Това са и уроците на Матис, един от основоположниците на Модернизма в 20. век. Матис, при когото нямаме никакъв орнамент – не се лъжете! Всичко при него е едно своеобразно движение на плоскости (на места даже рисунък в плоскостта) – заедно с идеи за образи, никога образи, в това е неговият гений.
При Климт – тъкмо обратното, всичко е орнамент, блестящ орнамент – той е първият в света в тази концепция – играта илюзия на плоскостите в пространството като орнамент. В този смисъл Климт се явява противовес на скулптурата – но само в пространствено отношение, всичко в картините му е съвсем плътно, няма разстояния.
Той е абсолютен художник, ала в съвсем различен пластичен контекст от гения на Ван Гог или този на Сезан и Гоген, които са предтечите на модерното изкуство в началото и средата на 20. век. (Ван Гог някакси отвъд всички времена.).
По-късно сюрреалистите (Дали, Ернст, Миро, Де Кирико, Клее… и толкова други) ще вървят по други пътища и вършат други революции – но вече няма да го има онова деликатно, нежно, тайнствено присъствие, което цари в Сецесиона на Климт.
Що се касае до неговите пейзажи – те се отличават с необичайна строгост (стигаща до пуританизъм) за този сенсуалист, който вижда изкуството само като еротика. Докато Реноар (който твърди, че познавал много художници, които биха станали големи, ако не спяха с моделите си), същият този Огюст Реноар е изключително сенсуален в пейзажите (навсякъде, дори и във фона на картините си).
Разгледайте обаче внимателно “Целувката” на Густав Климт – ще откриете токова много изящност в нея.
Как тогава да говорим за “изобразителност” в живописта – може ли да ни помогне този термин да усетим Климт? Или Матис, или който и да е в модерното изкуство, да не говорим за съвременното на 21. век.
Ще можем ли въобще да се насладим и оценим абстракционистите като Джексън Полок, Вилем де Кунинг или особено Марк Ротко?
Едва ли.

© Иван Бързаков

Песента на тополите

Заслушай се

някога

в песента на тополите –

гордите, мощни тополи!

За мъката им,

за скръбта,

че не могат

да се наведат.

Така е и с хората.

Някои хора.

Ще паднат.

Умрат.

Но не могат

да се наведат.

Колко е страшна

песента на тополите!

(Из „Яростно в скръбта“, 2014)

                                      Дивите кестени

                                           На мама

                       Да се завърнеш в бащината къща,

                          когато вечерта смирено гасне

                          и тихи пазви тиха нощ разгръща

                          да приласкае скръбни и нещастни.

    Димчо Дебелянов

А когато накрая

се върнах –

съвсем сам,

безкрайно

немлад –

теб те нямаше.

Теб отдавна те нямаше

там.

И не чакаше моето връщане.

Нямаше старата къща,

с оня малко напукан дувар.

Имаше град.

Пълен с някакви хора.

Измислен –

като в някакъв странен,

несвършващ кошмар.

Тъй студен, непознат

и намръщен!

Без мама

и без дивите кестени.

(Из „В съня над пропастта“, 2015)

                                  Осъдени завинаги

                                                                                           …Черната композиционна решетка (“black grid”) в безкрайно самотните абстрактни картини, не – вселени, на холандеца Пит Мондриан е всемогъща именно заради това, че покрива всичко и се врязва във всичко, а същевременно линиите ú не се докосват навсякъде до края на платното. Там, както и в живота, няма абсолютна завършеност. Има само безпощадност.

             … Дните ни се нижат един след друг с чувството, че сме осъдени от някакъв невидим Страшен Съд!                                    

                     Бледите

 пурпурно-червени залези на радостта –

ненарисувани и неизпяти, неизказани –

отдавна са изстинали

в душата ми.

Замръзнали,

напълно вкочанени

във скръбта.

Защото сме завинаги

наказани.

Как всичко тук – във мене,

в тебе, в хората

наоколо –

умира

преждевременно.

А раната в душите ни

отворена

кърви.

И в нея младостта погребваме.

Безсмислено погубена.

И даже времето мъчително върви.

Прокълнати!

Копнеем за свободни срещи,

за пътувания,

за безбрежност…

за любов, за всеотдайна нежност.

А не се познаваме

и няма да се срещнем

никога!

Отдавна сме престанали

да вярваме на обещания.

Да вярваме на себе си не смеем!

Не вярваме дори

в копнежите, желанията си –

сънуваме простор…

И вечно ще се лутаме –

като слепци в затвор,

загубили надеждата,

че някога ще почнат да живеят!

… няма да се срещнем никога!

(Из „Яростно в скръбта“, 2014)

 

                                           Летният дъжд

                              На Артур Рембо, Димитър Бояджиев
и на всички световни поети на                                                                    безнадеждността.
Както и на Петя Дубарова.                   

Оловни капки   дъжд

се удрят като чукове

в сърцето ми умиращо.

Не зная  до кога.

Ала разбирам  изведнъж:

отминало е

безвъзвратно лятото –
с надеждите

и със радостта…

Но не и капките,

които ни дълбаят!

Автор: Иван Бързаков      

Международен литературен конкурс 2021

0
Сдружение „Професор Бързаков“ обявява за трета поредна година ежегодния международен конкурс за разказ, стихотворение, есе, пиеса или книга
на постоянната тема “ Страданието и изгнанието – както в чужбина, така и в собствената родина“.
Дават се две парични награди от: 700лв и 300лв; няколко отличия или грамоти за участие.
Всеки автор може да участва само с един материал в жанр по избор.
Наградата се печели еднократно, от живи автори.
Наградите се определят единствено на базата на принадлежност по темата и художествено майсторство.
Постъпленията за Конкурса се приемат най-късно до 1 ноември 2021 г. – на електронен адрес : professorbarzakov.konkurs@abv.bg
Наградите и отличията се обявяват до средата на месец ДЕКЕМВРИ.

ИЗЛЕЗЕ ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКАТА ТВОРЧЕСКА ДИАСПОРА В ПЕРИОДА 19-21 ВЕК

0

СЪСТАВИТЕЛ ГЕОРГИ НИКОЛОВ

След като в началото на тази година излезе книгата “55+ български автори в САЩ и Канада”, съставителят ѝ, литературният критик Георги Николов, дългогодишен изследовател и задълбочен познавач на творческата ни диаспора, ни изненадва с новия си мащабен труд, Енциклопедичния справочник на българската литература, създавана зад граница в периoда между 19 и 21 век. Ето какво споделя за читателите Георги Николов: 

Справочник

Настоящият Енциклопедичен справочник с право може да се нарече и
„кратък“, защото със 187-те имена на творци, включени в него, в никакъв
случай не изчерпва списъка на нашите автори, пръснати във времето и
пространството от началото на миналия век и досега. Колко са те на брой,
никой не може засега да каже със сигурност – подобни проучвания не са
правени, а у нас липсва единна институция, която да се занимава с подобен
казус. Пишещият тези редове в годините бе и си остава радетел за
създаването на единен Център за изучаване на българската книга по света, но
отговорът на всички институции бе, че няма пари за подобни начинания. А
българската литература, създавана от наши сънародници по всички населени
континенти е без съмнение национална памет в развитие, която трябва да се
познава и цени. Самите книги пък, издадени на български или друг език,
достойно могат да допълват съвременната българска литература. Част от тези
писатели се връщат за кратко в родината, правят представяния на
новоизлязлото им ново произведение и… се връщат обратно към своите нови
домове в странство. А ние ги забравяме в пороя от хаотично книгоиздаване и
безконтролна преводна литература, докато ни посетят отново за следващия
подобен случай…

Част от включените в Енциклопедичния справочник имена са донякъде
познати, а други не говорят нищо на читателите у нас. Не за всички има
достатъчно сведения, а за някои, с които не сме могли да се свържем, са
използвани данни от различни източници, или пък интернет. Пак някои от
тях не са издали своя книга, но са включени в Справочника поради
количеството, а още повече – заради качеството на създадените досега от тях
стихотворения, разкази, есета, пътеписи с надеждата, че скоро ще бъдат
събрани в отделно издание. В процеса на работа съдействие получих от Лигата на българските писатели в САЩ и по света – Чикаго; в съдържанието
са включени текст на Аксиния Иванова – председател на Асоциация
„Българите в Аржентина“ – Буенос Айрес, за Мара Тодорофф и на Светла
Кьосева – Унгария, за Светослав Стойчев, а преводът на текста за Омар
Ценофф от испански език е дело на Марина Василева.

Считам, че Енциклопедичният справочник ще бъде от полза за
изследователите на новата и съвременната българска литература в чужбина и
че той ще има своето следващо продължение – далеч по-обширен и
подробен. Още повече, че перата, за които става дума, обичат България и в
произведенията им диша неприкритата носталгия към нея, правдиво
предадени фрагменти от героичната й история, изследвания, изтъкани от
дълбок психологизъм за днешната личност с проблемите, търсенията й и
пътя й към бъдещото време. Ще се радвам, ако този Енциклопедичен
справочник намери вярната си оценка сред людете, които ще го разгърнат и
включената по страниците му фактология им бъде наистина полезна…
Изказвам моята благодарност към Национален фонд „Култура“, с чието
спомоществование излиза книгата.

Справочник

ГЕОРГИ НИКОЛОВ

БЕЗВРЕМИЕТО НА ПОЕТИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО

0

“ДЪЩЕРИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ПО СВЕТА”: РЕЦЕНЗИЯ ОТ СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА

Снежана Галчева, председател на Салон за българска култура и духовност в Чикаго

Само преди няколко седмици се появи нова изящно оформена книга,
събрала съвременна българска женска поезия по света, която взриви
литературните среди. Поетичната антология „Дъщерите на България по
света“ е специално издание от поредицата „Любослов“ на Лигата на
българските писатели в САЩ и по света и е дело на д-р Людмила Калоянова
– съставител и редактор на изданието, вицепрезидент на Лигата. За него се
заговори не само в България, но и навсякъде по света, където звучи българска
реч и където родните творци допринасят за творческия колорит със своето
присъствие. Какво е по-различното в тази Антология? За първи път на едно
място си дават „среща“ български авторки от Европа, Канада, САЩ, Израел,
Венецуела, Австралия. Среща, която допринася не само за взаимното
опознаване и допълване помежду им, но тя представя на читателя едно ново
светоусещане за свобода и принадлежност. Защото, когато разтвори
страниците й, той потъва в безвремието, където се размиват физическите
граници и се усеща само едно поетично пространство, в което словото
създава понятия. Българското слово! Понякога пречупено през световни
събития и чужди култури, но запазило чистотата си, като бликаща вода от
извора на извечното начало.

В 278-те страници на Антологията са представени авторки, подредени
по азбучен ред и прецизно направен подбор. Особено въздействие има
написаният предговор от съставителката д-р Людмила Калоянова, която
казва: „Днес е време новата българска женска поезия да се дефинира в
глобалния си контекст на творчество, писано в рамките на една
различна „родина“, един нов дом на единението, чиито граници се
определят от параметрите на духа и езика“. Тя е доктор на
филологическите науки, с изключително богата подготовка и ерудиция. През
1990 г. емигрира в САЩ и защитава докторска дисертация в Университета в
Питсбърг на тема женска идентичност и креативно писане. Книгата й
„Creatures of transition” (New York, 1998) получава международно признание в
академичните среди.

Людмила Калоянова, съставител и редактор на антологията “Дъщерите на България по света”

Цитатът на Живка Балтаджиева в началото на Антологията „Да се
съберем, макар и на книга, разпилените!“ събира цялата идея в няколко слова! Преклонение пред силата на таланта! А написаното от Неда Антонова
е не само послание към читателя, то е разрез в дълбочина на понятието
поезия и смисъла на нейното предназначение. Недостижимата Неда пише:
„Поезията е вик на взаимност.“

За перфекционизма на работата на Людмила Калоянова, можем да се
убедим и от начина, по който е подходила към детайлите. Един от най-
важните, които дават акцента на презицност, е изборът на заглавие. Едва ли би
могло да се намери по-подходящо сравнение за тези, които се чувстват като
част от едно цяло, макар и ситуирано като събирателен образ. Да, те са
„дъщерите“ на онази България, капки кръв от която тече във вените им и
която кръв ще пази паметта и ще я пренася през времето. Другият много
съществен детайл е художественото оформление – умелият избор за корица и
илюстрациите вътре в книгата. Корицата е дело на варненския художник
Христо Христов, а илюстрациите – на художничката Кина Бъговска от Чикаго.
Тя е преподавател, директор и основател на Българо-американски център за
културно наследство в Чикаго.


Авторките, включени в изданието живеят в различни точки на
планетата, но написаното от тях събира като във фокус енергията на словото
им. За да се разпръсне като вик и да даде надежда… В Германия живеят и
творят Валентина Щайн, Дарина Шнайдер, Румяна Захариева, Наталия
Андреева, Румяна Еберт, Цвета Софрониева; в Испания Живка Балтаджиева;
в САЩ Даниела Найберг, /на която танцът е в кръвта й/, Красимира
Стойнова, Снежана Галчева, Людмила Калоянова, Людмила Билярска,
Калина Томова, Катерина Стойкова; в Кипър Василка Петрова-Хаджипапа,
която „тайно тъгува по синия гребен на Витоша“; в Англия Здравка Момчева;
в Швеция Рада Добриянова, /която „все още търси ключа към родната
къща“/, Свежа Дачева; в Гърция Рада Капралова; в Австралия Станка
Николова, която се страхува да не „загуби думите по пътя, по който толкова
дълго върви“; във Венецуела Марион Колева /13 години живее в Каракас/; в
Израел Снежана Иванова Ауад; във Франция Христина Панджаридис /пише
хайку поезия и публикува в най-авторитетните хайку издания по света/.
Интересен е подборът на поетесите, които живеят в България. Някои от тях
освен с писане, се занимават с музика и рисуване, танци, кино,
журналистика, много от тях са преподаватели /Ели Видева, Ива
Спиридонова/, други са избрали професии, изискващи точните науки, много
от тях пишат на два езика. Но поезията на всяка една от тях кара тези, които я
четат, да повярват, че светът е по-малко лош, а животът има смисъл. Че
красота, любов, приятелство, морал са неща, за които си заслужава да
живеем. Нещо повече – замисляме се и си задаваме вечния въпрос за смисъла
на съществуването, за кръговрата на живота, за онова единствено нещо,което си заслужава да отстояваме в краткия престой на земното си
съществуване… С Ива Спиридонова разбираме защо „светът се ражда само
след страдание“, Павлина Павлова ни кара да се замислим как „животът като
пясък между пръстите тече“, Ружа Велчева ни среща с нейния малък принц,
залюлян от лъчите на луната, а през „Вратата“ на Лалка Павлова се промъква
времето – „космичен лъч, попаднал на земята в човек и птица, в някое
дърво…“ Мъжкото момиче Ники Комедвенска, която възпя „жените на
България“, възкликва: „Боже, приеми с венци от тръни една дъщеря“. Заедно
с Юлия Дивизиева усещаме „аромата на диви дюли“ и разбираме защо „И
листопадът е любов“. Пред великолепната поезия на Валентина Радинска
можем само да замълчим. Маргарита Мартинова, самата тя стихия, се слива с
друга, неподвластна на сезони, време и пространство – мощната стихия на
морето. То присъства в поезията и на други авторки – /Лили Качова
„признава, че е бягство, но и усещане за вечност“/.

Някои от авторките в Антологията представят своята модерна
безпунктуационна поезия – художествен похват, чрез който се правят
дълбоки внушения – Людмила Калоянова, Ваня Вълкова, Илеана Стоянова
/пряка потомка на Добри Чинтулов/, Мариана Христова, Рене Карабаш /една
от най-превежданите автори/, Цвета Софрониева, Румяна Захариева, която
пише:

безвремие
вчера съм ранено дърво
днес ще бъда вода
утре бях песен
някой измисли времето
аз му се изсмях

В Антологията присъства още и поезията на Аксиния Михайлова,
Виолета Христова, Жени Костадинова, Първолета Маджарска, Роза Боянова,
Цвета Иванова, Мина Кръстева, Димитрина Желязкова-Етина.
Убедена съм, че „Дъщерите на България по света“ е едно дълбоко
послание към читателя. Силата на словото разчупва границите и скъсява
разстоянията, превръща се в едно поетично пространство, над което властва
безвремието. Но изкуството остава вечно…

Снежана Галчева

Чикаго, март 2021

 

 

БЕЗПРЕЦЕДЕНТНА ПО РОДА СИ АНТОЛОГИЯ СЪБИРА БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ ОТ НЯКОЛКО КОНТИНЕНТА

0

“ДЪЩЕРИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ПО СВЕТА” – СПЕЦИАЛНО ИЗДАНИЕ НА ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА, ЧИКАГО 2021

Новото специализирано издание на алманах Любослов, годишник на ЛБПСС, е мащабен опит да се обединят творческите усилия на български авторки от цял свят и да се глобализират, извън обичайните географски маркери, най-новите тенденции в съвременната българска женска поезия. За първи път в това издание си дават среща поетеси от България, от една страна, и САЩ, Австралия, Германия, Англия, Франция, Испания, Гърция, Швеция, Кипър, Венецуела и Израел, от друга, които, макар и далеч от родината, творят и създават образите си на български език.

Ето какво обобщава в предговора Людмила Калоянова, съставител и редактор на изданието:

“Днес е време новата българска женска поезия да се дефинира в глобалния си контекст на творчество, писано в рамките на една различна „родина“, един нов дом на единението, чиито граници се определят от параметрите на духа и езика. Цел на това безпрецедентно по рода си издание е да изгради инклузивно литературно пространство, включващо имената на съвременни авторки от американската, европейската и австралийската творческа диаспора. Едни от най-обичаните и популярни поетеси в България могат да бъдат прочетени и „усетени“ редом до тези, които творят в Родината на словото, променяйки духовните измерения на нацията.”

Изданието се публикува изцяло с дарителски средства и включва 46 български авторки от цял свят, между които имена като Неда Антонова, Аксиния Михайлова, Валентина Радинска, Виолета Гъркова, Цвета Софрониева, Живка Балтаджиева, Наталия Андреева, Румяна Захариева и др. Корицата на алманаха е дело на големия варненски художник Христо Христов; илюстрациите включват платна на американската художничка от български произход Кина Бъговска.

Творбите докосват, извън обединяващата ги женска идентичност, универсални проблеми като междуличностни отношения, отчуждение, родина, семейство, емиграция, превръщайки поетичните образи в поразителни сцени на болка, тъга или всеотдайност.

Людмила Калоянова, съставител и редактор на изданието

IN MEMORIAM: НИКОЛА КАЛОЯНОВ (15.06.1934-28.01.2021)

0

ЕДИН ЖИВОТ В СЛУЖБА НА СОЗОПОЛ

Когато току-що уволнилият се от казармата Никола Калоянов пристига в Созопол на 7 септември 1957 год., младият 23-годишен мъж дори не подозира, че животът му оттук нататък ще бъде завинаги свързан със съдбата на малкото черноморско градче, където е назначен за учител.

Красивият младеж със спортна фигура устоява на ухажванията на многобройните си колежки и скоро намира своята любима в лицето на младата акушерка Мария Калоянова, завършила наскоро Медицинското училище във Варна. Двамата ще останат свързани почти шест десетилетия, превъщайки се в една от най-проминентните двойки в града.

60-те години поставят началото на успешна кариера, през която Калоянов е последователно учител, директор на училището в града, общински секретар (от 3 март 1966 год.), кмет на Созопол (1970-1978) и заместник-кмет на селищна система Созопол (1979-1981).

По време на мандата му като директор се закупува първия училищен оркестър със събрани дарения от созополчани и с участието на родителския комитет в лицето на Керанка Кюмурджиева, Вяра Събева, Надка Паскалева, Ставро Калоянов и др. Построена е спортна площадка в града, стимулират се  разнообразни спортни и културни изяви.

През всичките тези години се поставят основите на мащабно строителство и градоустройство, което се превръща в неразривна част от дейността на младия и енергичен кмет. Асфалтират се улиците в новата част, където изникват много нови къщи, започва строежът на пристанищния кей в стария град, за рекордно кратко време (28 дена) се построява градският стадион, като в строителството се включват младежки бригади от града, а в ръководството на оперативния щаб по строежа влизат личности като Никола Костов, Тодор Димов, Апостол Кюмурджиев, Кирил Стамов и др. С името на Калоянов са свързани и такива крупни проекти като водоснабдяването и канализацията на Созопол както и изграждането на Културен дом и аптека в града.

Под прякото ръководство на Никола Калоянов през 1971 год. в Созопол се откриват детски ясли в бившата Ямболска къща, сега Етнографски музей. Направена е и първата копка за строеж на детска градина с участието на военно-строителни войски и по проект на арх. Соколовски. Магистралата Бургас-Созопол в сектора до извънградската бензиностанция става 4 вместо 2 платна, започва и строежът на Южната алея, превърнала се в най-привлекателната част от стария Созопол. Без преувеличение може да се каже, че през мандата на Никола Калоянов като кмет са завършени близо 60% от инфраструктурата на града, а общината е обявена за национален първенец по чистота и благоустрояване.

Никола Калоянов остава активно ангажиран до края на живота си с всички идеи и инициативи, свързани с преустройството и благоустрояването на любимия му град. Дори в последната си 86-а година, вече в недобро здраве, помага с опит и съвет като член на новообразувания Обществен Съвет.

Когато го питаха кога ще напише книга за дейността си, Калоянов винаги отговаряше: „Няма смисъл от книга. Моите дела могат да се видят навсякъде в Созопол.“

И какво по-достойно от това, делата на сътвореното от теб да останат за тези, които си обичал, за един град, за една общност, на която си посветил безрезервно и всеотдайно целия си живот.

С кончината на Никола Калоянов си отива една епоха от историята на Созопол. Той ще бъде запомнен от съгражданите си не само с делата и неуморната си дейност в полза на града, но и с дирята, която оставя в сърцата на созополчани като най-обичаният кмет на Созопол.

 

ПОЧИВАЙ В МИР, КМЕТЕ! ПОКЛОН ПРЕД ДУХА И ПАМЕТТА ТИ!

Провинение, наказание и “законът на майката”. Страници от новата книга на Людмила Калоянова

0

Откъс от новата книга на Людмила Калоянова “МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА”, която проследява нишката на приемственост между паганизъм и християнство в историята на античния и средновековен Созопол.

Св. Марина, най-популярнaта светица в Созопол, е неоспоримият патрон закрилник на града. На пръв поглед това обстоятелство изглежда твърде необичайно, тъй като в едно селище на рибари и моряци основният светец би трябвало да е св. Никола, защитникът на рибарите, а не светица, известна като победителка на демони, изобразявана с чук в ръка. Противно на такива очаквания, култът към св. Марина е определено най-силният и дълбоко вкоренен сред местните хора, които празнуват 17 юли, деня на светицата, като официален празник на града. Етимологичната връзка на името с латинското значение на „marinus/marina“ в смисъл на „произлизащ/а от морето“, също не обяснява достатъчно ясно непресекващата сила на този култ в Созопол.

В колективната памет на созополчани св. Марина е светица, която първо и преди всичко раздава правосъдие, и едва след това помощ и милосърдие. Тя е не само справедлива, но най-вече строга и наказваща грешника с майчина обич, защото желае да го върне в правия път. Според местните предания, когато зло нападне града и хората имат нужда от съвет, св. Марина неизменно се явява в сънищата на по-възрастните, за да им посочи кои са неправилните постъпки или дела, извършени от жителите. Така св. Марина „говори“ и ръководи града чрез словата на по-възрастните и съответно по-мъдри граждани.

Доминиращото влияние на светицата в Созопол, която функционира едновременно като съдник и закрилница на града, има своето логично обяснение. В случая става въпрос за много по-стар езически култ, претърпял християнска модификация, който продължава да обслужва религиозните нужди на местното население и след християнизирането на града. Култът към св. Марина е продължение на този към Великата Богиня майка Кибела, а континуитетът е виден не само в иконографските изображения на Кибела и Марина, но и в сходността на двата култа. Фаянсовите статуетки, открити от сър Артър Еванс през 1903 г. по време на разкопки в Кносос, за които се предполага, че са едни от най-старите изображения на Великата Богиня, демонстрират явни прилики с иконографските изображения на св. Марина. Прочутата минойска статуетка на „Богинята със змиите“, датирана към 17 век пр. Хр., представлява жена, държаща змия във всяка ръка. В едно от типичните си иконографски изображения св. Марина е представяна като държаща сноп змии. Великата Богиня е изобразявана обикновено с два опитомени лъва; св. Марина се изобразява с някакво животно, обикновено змей или дракон, което тя убива или укротява с чук, алюзия за силата на вярата, помогнала ѝ да устои на всички изпитания и мъчения в тъмницата, където е хвърлена от римския управител на Антиохия. Кибела била почитана главно като господарка на природата и дивите животни, както и като богиня на плодородието и майчинството – много от тези символични маркери се съдържат и в образа на св. Марина Антиохийска. При католиците св. Маргарита (католическият вариант на св. Марина) е на особена почит сред жените, особено бременни и бездетни, защото се смята, че светицата помага при раждане и лекува от бездетие. Със символа на плодовитостта е свързан и елементът на змиите, който се среща както при Кибела, така и при Марина Антиохийска. Според Walter Burkert, един от най-значимите изследователи на древногръцката култова религиозност, змиите били характерна черта на домашния култ в древна Гърция, където на змията се гледало като на пазител на къщата. Женските идоли статуетки от Кносос, изобразяващи Богинята майка със змии в ръце, били част от домашните светилища в целия дворцов комплекс.

Култът към св. Марина запазва чертите и символизма на култа към Богинята майка, който бил привнесен в Аполония от милетските ойкисти. Разкопки, направени в близост до параклиса на св. Марина в едноименната местност до Созопол, разкриват останки от античен храм, посветен на Великата Богиня. Храм на Кибела е имало и на мястото на раннохристиянската базилика „Св. Георги Победоносец“, където също са открити фигурини на Кибела. Предполага се, че подобен темпъл е съществувал и на остров Св. Кирик. Този култ се запазва до 4 век, когато много езически ритуали и вярвания се отхвърлят, а други преминават през частична или цялостна трансформация. С християнизацията на града култът към Кибела прераства в култ към св. Марина, която се превръща в християнската двойница на Великата Богиня. Тази модификация на образа, при същевременно запазване на символизма от езически в християнски, обяснява защо никой друг светец не се е радвал на такава непресекваща популярност в Созопол като продължителката на Кибела Марина.

Култът към Великата Богиня майка се заражда най-напред във Фригия, централната част на Мала Азия, като символ на универсалната плодовитост, след което се разпространява и става особено популярен сред древните гърци и римляните. През 8 век пр. Хр. фригийското царство на цар Мидас е локирано в непосредствена близост до Лидия, Троя и Йония. От планините на Фригия, където Кибела била известна като „планинската майка“, култът се пренася и в съседните територии. В оригиналния си фригийски образ тя носи дълга рокля с колан и фригийска шапка или корона с цилиндрична форма, а гръцкият ѝ вариант е създаден от ученика на Фидий Агоракрит. В Гърция Кибела е отъждествявана най-вече с богинята на земята Гея или богинята на плодородието Деметра, а древногръцките ритуали я представят като чуждестранно божество, пристигащо в каляска на фона на музика от тимпан, древногръцки маркер за екзотичност или „различност“. Богинята била обикновено изобразявана с лъвове, които седят в скута ѝ или теглят каляската. Тук е интересно да се отбележи, че на един от созополските релефи на Богинята майка, седящата Кибела кърми в скута си два лъва.

Първоначално култът към Кибела бил доминиращ в централна и северозападна Анатолия, най-вече Фригия и Троя, но се разпространил и в съседна Йония. Страбон намеква за тясна връзка межу Фригия и Троя (според него след разрушаването на Троя фригийците, които живеели в непосредствена близост с троянците, се пренасят в Троя), и нарича местата около планината Ида свещени за култа към Кибела. Богинята била двуполово същество, и в знак на хермафродитската ѝ същност, нейните жреци, наричани гали, се самокастрирали по време на инициирането им в служба на Кибела. Автокастрацията била оправдана от легендата за божеството Атис, едновременно син и любовник на Кибела. Според фригийския мит Атис бил син на Нана, дъщеря на речния бог Сангарий, и на двуполовото божество Агдистис/Кибела. Агдистис се влюбила в красивия младеж и от ревност го накарала да изгуби разсъдъка си, тъй като Атис обикнал дъщерята на фригийския цар, за която поискал да се ожени. Наказанието на Кибела го достига преди самата сватба, когато обезумелият Атис се самокастрирал под борово дърво, а кръвта му попила в земята. Кибела превърнала любимия си в бор, а на мястото под пинията, където издъхнал Атис, израснали теменужки. Според друг източник, Агдистис/Кибела се покаяла от собствения си акт и в момент на разкаяние помолила Зевс да дари Атис с вечен живот и непресъхваща младост. Оргиастичният култ към Кибела е тясно свързан с тази митологема, обединяваща в едно елементи на (майчина) любов, инцест и наказание.

Фригийските оргии били осъществявани от галите, а въвеждането в жреческия сан се придружавало от необуздани ритуали по планински върхове, включващи френетични танци под звуците на думкащи тимпани и флейти. Ритуалната екстатичност, кулминираща в емаскулация от страна на инициираните жреци, била начин да приемат наказанието на „планинската майка“, идентифицирайки се със съдбата на Атис, и да се посветят на религиозна служба в името на Кибела. Отрязаните фалоси били увивани в кърпи и заравяни в земята, или поставяни в подземни помещения, посветени на богинята, тъй като се смятало, че ще оплодят земята и така ще допринесат за всеобщото възкръсване на природата в началото на пролетта.

Бруталната оргиастичност на фригийския култ към „планинската майка“ е омекотена при пренасянето му в Гърция, но запазва до голяма степен характерните си особености  в Рим, където култът е възприет през 204 г. пр. Хр. През същата година Свещеният черен камък, символ на Богинята майка, с която римляните се чувствали свързани по Троянска линия, е преместен заедно с жреците на Кибела от фригийския град Песинт на Палатинския хълм. Няколко века по-късно Клавдий (41 – 54) ще въведе фригийските ритуали в официалния Римски календар.

Мистериите, наречени Хиларии (Hilaria Matris Deum), се празнували през март, по време на „светатa седмица“ (15 – 28 март), и били посветени специално на двете божества Кибела и Атис. На 15 март, наречен canna intrat (тръстиката влиза), се чествало рождението на Атис сред тръстиките на фригийската река Сангарий, където според преданието го открива самата Кибела.Тръстиките се събирали и внасяли в Рим от cannophores (носачите на тръстика). На 22 март, или arbor intrat (дървото влиза), се отбелязвала официално смъртта на Атис под боровото дърво. За целта така наречените dendrophores, или носачи на дървото, отрязвали борово дърво, олицетворяващо Атис, и го отнасяли с оплаквания в храма на Кибела. 24 март, наречен dies sanguinis, отбелязвал връхната точка на трауренето. Жреците се понасяли в танц, и опиянени от звука на инструментите, изпадали в такава степен на религиозна възбуда, че разрязвали телата си, за да напръскат с кръвта си свещеното дърво на Кибела. В кулминационния момент на този необуздан оргиастичен танц новопосветените жреци се самокастрирали и хвърляли отрязаните си полови органи върху статуята на богинята. Следвала „свещената нощ“, когато идолът дърво се поставял в специална ритуална гробница. На 25 март, ден наречен hilaria, борът се изравял и се празнувало връщането на Атис от мъртвите, като това бил ден на всеобща радост и ликуване, през който царяла пълна свобода. Често този ден на радостта се превръщал в карнавал, по време на който хората можели да казват каквото искат и да се обличат както искат. Празникът свършвал на 27 март с шествие до реката Алмо, където статуята на богинята и другите свещени предмети се измивали с вода от реката. Интересно е да се отбележи, че архигалът бил традиционно римски гражданин, за разлика от останалите служители на Кибела. Ролята му била да надзирава процесиите и да „регулира“ култа на Кибела по такъв начин, че той да не прекрачва римските забрани по отношение на религиозност и религиозно поведение. Особено „екзотично“ от римска гледна точка било смесването на половете и участието в тези процесии на религиозни служители с нетрадиционна сексуалност. Церемониите включвали трансджендър жреци, себекастрирали се гали, както и служители с нормална сексуална ориентация като дендрофорите и канофорите. Самата Кибела била странна за римския вкус, и със своята „двуполовост“ трудно се  вмествала в традиционния образ на римската матрона. Римляните гледали на тези процесии като на типично „гръцки“ или „фригийски“ спектакъл развлечение, а римското религиозно право не позволявало на своите граждани да участват директно в ритуалите поради техния фриволен характер.

Образът на Кибела се отличавал с полова флуидност и алюзия за инцест. Богинята притежавала мъжки и женски атрибути на плодородието, а сексуалната амбигуитивност била присъща за повечето от религиозните ѝ служители. Съществува обаче един определен аспект от характерологията на Кибела, който напомня за твърдата ръка на созополската светица Марина, а именно строго родителският елемент, наказващ тези, които игнорират родителската воля, така както Атис игнорира нейната, когато решава да се ожени. Тази санкционираща, носеща възмездие роля на Кибела, преминава по-късно и в описанието на св. Марина, справедливата и непрощаваща светица. Лукреций, който описва подробно процесиите по време на Хилариите, набляга именно на този аспект на тържествата и интерпретира автокастрацията като интернализиране на вината към майката/бащата. Според него емаскулацията е вид наказание за тези, които не са се вслушали в родителската воля, и престъпвайки я, са се автокастрирали, т.е. превърнали са се в неспособни да бъдат родители и да имат поколение.

Налице е и явен паралел между мита за Кибела и Атис и древногръцката версия за подновяването на природата, представена недвусмислено в култа към Деметра и годишното възвръщане на дъщеря ѝ Персефона от царството на Хадес. В Гърция тържествата, посветени на Кибела, имали малко по-различен характер от римските, като основната част от ритуала включвала влизането на жените в подземни стаи или пещери, наричани „мегара“, за които се смятало, че са входове към утробата на земята или Богинята майка. Както вече бе отбелязано в рамките на тази книга, подобни ритуали се извършвали и в чест на Деметра поради отъждествяването на двете божества. Символи на женската сексуалност, като шишарки и млади прасета, били поставяни от жените в подземните пещери и оставяни там за известно време, през което влизали в контакт със змиите, считани за пазители на свещената мегара. Това се илюстрирало и от изображенията на змии и мъжки гениталии, които жените донасяли от пещерите, след като по правило прекарвали три дни в тях и преминавали през процес на символично „оплождане“. Фалическите змии, за които се смятало, че обитават подземните пространства и пещерите, се свързвали с плодовитостта и били възприемани от древните гърци като символ на мъжкото начало. Тук личи ясно връзката с фригийските ритуали на заравяне на фалосите, отрязвани по време на екстатичните процесии в чест на Кибела и поставяни в подземни помещения, посветени на Богинята майка.

Влизането в пещернoто пространствo μέγαρον и символичното подземно оплождане е гръцкият вариант на мита за Кибела, за която по принцип се смятало, че използва пещери и различни скални образувания за свои убежища. Неслучайно тези вярвания, отъждествявани с „планинската майка“, и пренесени в гръцките колонии от ойкистите, са силно застъпени по Южното Черноморие, и особено в района на Странджа. Свързаните с честването на Кибела мистерии са се съхранили и до днес в различните ритуали за плодородие, извършвани в странджанските пещери. В Бургаския музей се намират два глинени съда от ранножелязната епоха, открити в дълбок скален навес между скалите на „Лъвската глава“, природна забележителност в резерват Ропотамо. Възможно е името на този скален феномен (особено ако е дело на човешка ръка) да е свързано не само със специфичната му форма, но и с култа към Кибела като „повелителка на животните“ и опитомителка на лъвове, с които често е изобразявана.

Пещерно-хтоничният елемент на Богинята майка, свързан с плодовитост и оплождане, преминава логично и естествено в образа на християнската ѝ двойница св. Марина. Скалните пещери и змиите, с които е представяна, са ясни индикации за връзката на християнската светица с езическия ѝ първообраз. От хилядолетия св. Марина, или както е наричана „висията на змиите“, се радва на особено уважение в Странджанския регион, където е почитана като покровителка на плодовитостта и семейството. Според местните поверия св. Марина лекува от безплодие и дарява с деца чрез силата на лековитата си вода. Затова много от църквите и параклисите, които носят нейното име, са построени на места с лековити води, за които се вярва, че са особено целебни в нощта на 16 срещу 17 юли, празникът на светицата. Светилищата на св. Марина се състоят от малък параклис и лечебен извор или аязмо. В Странджа тези светилища се намират обикновено в пещери или дълбоки долове, като пътят до тях предполага дълго и продължително слизане „надолу“, така както диктува и древногръцкият обичай на слизане в „мегара“, типичен за ритуалите, посветени на Кибела и тайнството на оплождането. С една от най-известните пещери светилища на св. Марина до село Сливарово е свързана древна традиция, при която на входа на пещерата се поставят тенекии или сребърни изображения на болния орган, или на цяла човешка фигура, като се е смятало, че болестта ще остане върху изображението в пещерата, а болният ще се излекува напълно.

Без съмнение силата и продължителността на култа към св. Марина по Черноморието, и особено в Созопол, се дължат на популярността на култа към Кибела в Аполония Понтийска и метрополията Милет. Едно сравнение между аполонийската Кибела и созополската св. Марина открива множество паралели в митологемите, свързващи паганистичното божество с неговия християнски еквивалент. Кибела e била наричана Potnia teron, господарка на животните, такава е и св. Марина, укротителката на дракони и демони, изобразявана с чук в ръка. Общ е и пещерно-хтоничният елемент, свързан с плодовидостта и оплождането, аспект, който двете поделят с Деметра. По Южното Черноморие и в районите на Странджа, където някога са били ситуирани древногръцките колонии на ойкистите, пренесли от Гърция мита за Богинята майка, поверието, че св. Марина дарява с деца и лекува от безплодие, е застъпено особено силно. И Кибела, и Марина Антиохийска са олицетворение на строгия родителски аспект и назидателната роля на наказанието. Богинята майка е също любящата, но строга майка на Созополис Марина. Типична за двете е и строгостта в наказанието на тези, които са се провинили пред „закона на родителя“.

На територията на древна Аполония са открити три различни каменни релефа на Кибела, както и множество статуетки, свързани с култа към Богинята майка. Възможно е релефите да са били изработени в самата Аполония, или да са били донесени в колонията от метрополията Милет. Най-старият от трите релефа е обелиск с изразена фалическа форма и е открит по време на дренажни процедури във водите на Созополското пристанище през 1920 г. Според изследователите този най-стар релеф, датиран към края на 6 век пр. Хр., може да се идентифицира като култов монумент от късния архаичен период. Някои автори изтъкват близостта между аполонийския релеф и надгробните статуи на Бранхидите, жреците от храма на Аполон в Дидима, без да го идентифицират като релеф на Кибела. Важно доказателство, че при този аполонийски обелиск става въпрос за изoбражение на Кибела, е голямата стилова близост между него и паметник на богинята, открит в Милет.

Другите два релефа са открити по време на разкопки на мястото на созополската църква „Свети Георги“. Изследователите смятат, че тези каменни релефи също принадлежат на Богинята майка. Това се потвърждава от допълнителни находки на същото място на многобройни теракотени фигурини, изобразяващи Кибела. Единият от тези два релефа е датиран към 5 век пр. Хр. и е направен от мрамор, другият – от пясъчник, покрит отчасти с древен хоросан, което означава, че е бил използван при строежа на раннохристиянската базилика, построена на същото място. Мраморният релеф на Кибела от Аполония представлява седнала жена, която кърми два лъва, седнали в скута ѝ. Изображението на „седящата майка“, кърмеща лъвове, недвусмислено свързва този релеф с най-популярния гръцки образ на Кибела, създаден от Агоракрит, който се тиражира и налага като типичен в цяла Гърция. Фалическата форма на най-стария релеф и конотацията за плодовидост и майчинство, видна в другите два релефа, показват ясна връзка между аполонийските паметници и типичните репрезентации на Кибела. Тези находки, както и множеството фигурини на Великата Богиня, открити на мястото на църквата „Св. Георги“,  са индикация, че раннохристиянската базилика, построена на това място, е била издигната върху основите или в непосредствена близост до античен аполонийски храм, посветен на Кибела. Макар да няма открити останки от този темпъл в Созопол, без съмнение може да се твърди, че Великата Богиня майка се е радвала на голяма популярност в древна Аполония. За това свидетелства косвено и фактът, че Аполония „експортирала“ култа към Кибела в своите колонии.

В политията Дионисополис (Балчик) също имало величествен храм на Кибела. Когато аполонийци, заедно с колонисти от Истрия и Милет, основават колонията през 6 век пр. Хр., те донасят със себе си и култа към Великата Богиня майка. Новата колония е наречена Круни („Извори“) и възниква на мястото на древно тракийско селище. През 3 век пр. Хр. градът сменя името си от Круни на Дионисополис, след като на брега е изхвърлен дървен ксоанон на бог Дионис. Храмът на Кибела в Балчик, открит случайно през 2007 г., най-добре запазеният елинистичен храм на територията на Балканите, е и храмът с най-голям брой открити артефакти и паметници, свързани с култа към Богинята майка.

Монументалната сграда се намирала в близост до пристанището на Дионисополис, а фронтонът ѝ бил с изображение на бог Хелиос. По време на разкопките археолозите попадат на внушителен релеф на „Понтийската майка на Боговете“, както била наричана богинята в тази по-късна милетска колония (а по всяка вероятност и в Аполония), който показва недвусмислена прилика с изображенията на богинята от аполонийските релефи. Също като аполонийските паметници на богинята, „Понтийската майка“ от храма в Балчик е седнала на трон, облечена в хитон, дясната ѝ ръка е положена върху главата на лъв, а в лявата държи жезъл. За разлика от созополския мраморен релеф, където Кибела кърми две лъвчета, при Кибела от Дионисополис лъвът е клекнал от дясната страна на трона. Храмът се наричал Метроон, а асоциирането на Кибела с морето и Понта добавя уникален ендемичен аспект към култовите титли на богинята, типичен и за епиклезата Аполон Иатрос.

Предполага се, че темпълът на Кибела в Дионисополис бил построен през 3 век пр. Хр. и е функционирал до края на 4 век, когато християнството се въвежда като официална религия. В останките на постройката са намерени много статуи, епиграфски паметници и монети, като най-много са статуетките и релефите, посветени на Богинята майка. Откритите находки, както и запазените надписи и списъци на жреци и служители на Кибела, показват, че светилището е функционирало цели 7 века. Според изследователите основният празник на Кибела бил празнуван в полиса през пролетния месец тавреон. Както в древна Аполония, и тук имало тържества (вероятно посветени на Деметра), в които участвали само жени.

Грандиозният храм на Кибела в Дионисополис бил разрушаван неколкократно. Археолозите смятат, че през 6 век е бил ударен от огромна морска вълна и засипан от свлякла се земна маса, която го затрупала напълно. Така, подобно на древните градове Помпей и Херкулан, засипани от вулканична пепел при изригването на Везувий през 79 г., храмът на Великата Богиня майка от Дионисополис се запазил благодарение на този извънреден природен катаклизъм, който го съхранил през вековете като пример за величието и мощта на милетско-аполонийското културно наследство.

LATEST ARTICLES

ПСИХОЛОГИЯ НА ТЪЛПАТА

0
ПСИХОЛОГИЯ НА ТЪЛПАТА НЕВЪЗМОЖНАТА КРАЧКА ДО ДИГИТАЛНОТО ГЛАСУВАНЕ Автор: Валентина Щайн Френският социален психолог Густав Льо Бон, макар и забелязан, си остава неприложим с доводите си до...

ЗА ИЗБОРИТЕ – АВТЕНТИЧНО!

0
КАКВО МИСЛИ БЪЛГАРСКАТА ДИАСПОРА ЗА ИЗБОРНИЯ ДЕН: НАШИ СЪНАРОДНИЦИ В ЧУЖБИНА ЗА ИЗБОРИ 2021 https://www.youtube.com/watch?v=oG7MN7LmDpU ЗДРАВКА ВЛАДОВА-МОМЧЕВА, ЛОНДОН България гласува и във Великобритания Лондон, шест часа сутринта,...

КУЛТУРА И ИДЕНТИЧНОСТ: ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛКАТА ЗДРАВКА МОМЧЕВА

0
ЗДРАВКА МОМЧЕВА, НОСИТЕЛ НА ПЪРВА НАГРАДА ОТ МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ В КАНАДА, В ИНТЕРВЮ ЗА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРНИЯ СРИВ ПО ВРЕМЕ НА...

ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЕСТЕТИКА НА ИВАН БЪРЗАКОВ

0
Материал на Снежана Галчева в-к „България СЕГА“ Иван Бързаков е роден в София, завършил е специалност „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“. Най-младият редактор /23 г./...

Международен литературен конкурс 2021

0
Сдружение „Професор Бързаков“ обявява за трета поредна година ежегодния международен конкурс за разказ, стихотворение, есе, пиеса или книга на постоянната тема “ Страданието и изгнанието...