Saturday, October 31, 2020

“Сънебродница” – нов поетичен сборник на Михаил Цветански

0

ПРЕБРОДЕНИТЕ ПЪТИЩА НА ПОЕТА –

И НА ЯВЕ И НА СЪН

За поезията и за света на нейния автор, който е цял един космос, никога не са достатъчни думите, за да се даде оценка на написаното. Защото всеки поет е една неизбродима вселена от чувства и вулкан от емоции. Вселена, събрала полюсите на времето и необята на пространството. Много често поетът е този, който сънува живота си и живее в сънищата си. Който броди и на яве и на сън по неведомите пътища към душата си… За да намери отговор на незададени въпроси, да потърси смисъл и решения. И тази „Сънебродница“ на поета Михаил Цветански е точно това – изкрещяни до заглушаване викове, които отекват в душата и се връщат като ехо, преродени в стих. Заглавието на поетичната книга не би могло да бъде по-точно, защото то е в унисон с изстраданите откровения в нея. Лирическият герой на автора е и влюбено момче, и харамия, и философ, който съпоставя две реалности – материалната и духовната. Заедно с това той неистово търси онзи брод, който ще го отведе до истините, които търси.

Михаил Цветански е личност, неподвластна на установени норми и закони, творец с ранима душа, който иска да раздава и получава любов и топлина. За да може светът да стане по-добър, животът ни по-красив, а дните ни осмислени. Независимо, че от доста години живее в Чикаго, САЩ, той носи в сърцето си като болка от рана и мелодия на песен спомена от своето детство и всичко свързано с родината.    Основната свързваща нишка, която преминава през цялото съдържание на поетичната книга „Сънебродница“ е любовта – към жената, към по-слабия, към принадлежност към род и родина, към предците ни, оставили костите си по бойни полета. Поетът е с истинско преклонение и почит пред жената – дар и творение на Природата. С особено откровение и истинска възхита създава нейния образ в стиховете си – от нежното докосване и кротостта на ангел до благословена стихия, в която са събрани всички природни сили. Много рядко в съвременната ни поезия, можем да усетим такова възхищение пред жената,  истинско рицарско благородство в отношението към нея и копнеж за духовна и физическа близост. Той е щедър на обич и възторг, раздава се докрай и сега, защото сърцето му казва, че „утре може да няма, днес светът е любов“. Поетът открива красотата в дребните жестове, в поглед и усмивка, в капките на дъжда и очарованието на залеза. Неговото „босо момиче“ е като приказна фея, което носи очарованието на любовта и радостите на обикновения ден /“Босото момиче“/. В душата на поета има простор и той се стреми към него, готов е да стане небе, в което да полетят птиците – /„да беше птица, станал бих небе“ /“Да беше …“/. Жадува за свобода и песен, устремен е към онези висини, към които само сърцето знае пътя и го води, неподвластно на разум и логика.

В своите поетически откровения Михаил Цветански излиза от рамките на делничното и очертанията на физическите пространства. Защото за мечтите няма граници. Усеща вселената като храм, в който властват други закони, а любовта е над всичко. Достига и по-далеч – до философията на сътворението, където противоположностите са неразривно свързани в едно всевечно цяло – кръговрат, движение и надмогване, за да открие истините, които търси – „една борба във вечно Цяло“ /“Ин и Ян“/.  Другото проявление на любовта е това, което поетът влага в отношението си към хората. Разбрал е, че много по-ценно е да даваш, отколкото да получаваш, защото в това е истинското удовлетворение – „любовта е реката към извора, любовта щедро дава на другите“. Да подариш една мечта или надежда понякога е по-потребно на човека, отколкото да го нахраниш с хляб. Затова неговият лирически герой „спретва“  магазин  за  мечти  и  в  пакетче  слага  надежда  за всеки – премерено, по човешки. Защото и хората сме като птиците – те винаги намират как да се изхранят, но са им нужни крила и небе, за да летят.       Наред с удоволствието от поезията на Михаил Цветански „Сънебродница“ ни предлага и естетиката на художественото майсторство. Книгата е умело съчетана с картини на художника проф. Василен Васевски. Той е утвърден художник, университетски преподавател, който от години живее в Чикаго. Тук през 2007 г., заедно с няколко свои колеги, основава и ръководи „Български художници зад граница“, която с дейността си през годините показва едни от най-добрите черти на съвременната българска емиграция. Така групата става притегателен център и за американските ценители на изобразителното  изкуството, като спомага да се запознаят с нашата история и култура. Василен Васевски е участвал в много самостоятелни и общи изложби в България,  Северна Америка и Европа. Но той е не само майстор на багрите, но и ваятел на словото. В неговите разкази от сборника „До твоя праг – преди да остареят чувствата“, освен повествование, има и много поезия.

В „Сънебродница“ словото оживява в картините на Василен, а форма и цвят допълват написаното. Загадъчните линии и нежни извивки в картините, както и меките тонове и цветови гами, кореспондират с поетичните послания на поета. Не случайно част от стиховете са инспирирани от картините, а художникът е вдъхновен от стихове на поета, за да сътвори някои от творбите си. Изключително прецизният подбор на картини и стихове не само говори за естетиката на двамата автори, но и засилва художественото въздействие върху читателя. Вярвам, че съвсем скоро всеки сам ще се убеди в това, когато разтвори тази книга. Когато, заедно с двамата автори, преброди светове и вселени, които са побрани между страниците ѝ.

 

Снежана Галчева

 

Михаил Цветански (Ekstasis) е роден в гр. Стара Загора през 1970 г. Има юридическо образование. Житейските лабиринти на българската демокрация го отвеждат до изворите на поезията. Има публикувани над 600 стихотворения  в творческите сайтове „Откровения“ , „Стихове БГ“, „Хулите“, „Буквите“,  както и публикации във вестниците „Словото днес“,  „Стандарт“ и „Уикенд“.

Участник е в алманах „Любослов“, годишно издание на Лигата на българските писатели в САЩ и по света,  творчески съюз, основан през 2010 г. в град Чикаго с основна цел да популяризира българската литература в Америка и по света. Участвал е в творчески сборници с благотворителна цел, алманасите „Тракийска лира“ ,“Огоста“ , сборникът

„ Българското слово на литературния глобус“, списание „ Литературен свят“ и други.

Първата му стихосбирка „Петата стихия“ излиза през 2014 г.  От 2017 г. Михаил Цветански живее и работи в Илиноис, САЩ. Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света  и на Салона за българска култура и духовност .

 

ПИСМО ОТ ЧУЖБИНА

Мамо, тате и Мурджо игриви,
аз си мисля за вас – нощ и ден,
дните в гърлото съхнещо скривам
и във всеки миг вие сте с мен.

Да, добре съм, работя, печеля
с чест и пот  – уморени пари,
имам покрив, с живота се боря,
нямам дългове, кътам дори.

Сутрин спомен очи ми отваря:
как се връщам на село по здрач,
уж на чужд език думи повтарям,
а на български пея до плач…

Няма как да си дойда, простете,
трябва сметки да плащам, кола,
но на дядо пари занесете –
да не мръзне без печка в снега.

Ще сполуча, тук всеки успява,
щом е честен, работи  с мерак,
но България как да забравя,

и градината, родния праг.

И жена си намерих, красива –
работлива, къщовна, добра…
Тате, мамо и Мурджо игриви,
Бог ми даде родина сега…

А когато умирах от бедност
и крадях от мечтите трохи,
бях един млад човек непотребен,
хвърлящ семе във сухи лехи…

Бях загубен, макар че ви имах,
всяка пролет с бадема цъфтях
и се радвах на лято и зима,
но сега станах мъж и разбрах…

Във България всичко е чудно,
но държавата мащеха е
и сега тук оставам, залудо –
емигрант със отнето сърце…

 

 

ЗОВ ЗА ЗАВРЪЩАНЕ

Ще се завърна някой ден при себе си,

обран от времето, стремежа, любовта.

Бичуван в мислите си от дилемите,

ще търся майчина еднa сълза.

 

Изправен пред усмивката на лятото,

загубен в тишината, уморен.

Аз искам да разгърдя с думи вятъра,

да пия свободата прероден.

 

В очите ти да се оглеждам за последно

преди да скоча във браздата на мига.

Засях във стъпките ти коренче надежда

и искам в ласките ти птици да ловя.

 

Ще купя от очите ти съмненията –

онази вяра в смях неукротен.

Ще изкрещя най-мъртвото вълнение

на остров от мечтите сътворен.

 

Ще се завърна, с ръченица мислена

из спомена ми – жив пиедестал…

В България – и родна и единствена,

където само аз съм – жив и цял…

 

ЛЮБОВТА НА БОГ

 

Навярно Бог ще наведе очи,

ако от райските врати те зърне.

Ще разпознае Ева в твоите черти

и в древния Адам ще се превърне.

 

Грехът му мъжки ще събуди страст,

на святостта му неподвластна.

Ще се прекръсти в слабостта,

защото ти си тъй прекрасна…

 

Ще вземе слънцето с ръка добра

и ще ти го дари при залез.

В романтиката на нощта звезда

със обичта си ще запали…

 

Душата му без глас ще съжали,

че не е просто мъж тъй грешен…

и може би дори ще си прости…

разбрал, че красотата е нетленна.

 

 

ИЗВЪНЗЕМНА

 

Ела, седни до мен и си кажи…

В очите ти извира самотата.

„Той тръгна си с някоя, нали“?

Така се случва, не търси вината.

 

Не можем да опазим любовта,

тя е птица и иска да е в полет.

Високо да е над реалността –

крилете ѝ са истините голи.

 

И кацне ли на твоите рамене,

гнездо в сърцето ти ще свие,

но вземеш ли ѝ синьото небе,

във чужда топлина ще го открие.

 

Обича свободата любовта –

не можеш да я сложиш в клетка.

А ревността е пагубна стрела,

убива я със силата на клетва.

 

Но друга някъде ще се роди

и може би сега лети към тебе,

с усмивка и надежда я търси!

Ще я познаеш. Тя е извънземна.

“Хора, птици и ангели”: Юлия Дивизиева с нова книга

0

ИЗПРАНИТЕ ОБЛАЦИ

Летя над океана. Гледам небето. Облаците са бели и сини. Припомнят ми нещо,
което цяла вечност не ме е навестявало — ваканциите на село.
Сутрин баба ни правеше закуска, на мен и на сестра ми, и отиваше на полето.
Закуската най-често беше мекици. Понякога юфка, а друг път яйце на хартия и малка
питка, изпечена върху гьозовете на печката. Сладостта на питката, тънка и леко
жарната, не мога да забравя и до днес. Отчупваш парченце от нея и пробиваш
кладенче в жълтъка. Той се разтича, а ти бързаш да го изтопиш, за да не остане по
хартията.
Към десет при нас идваха съседските деца, защото знаеха, че сме сами. В другите
къщи се навъртаха я дядо, я баба — по-възрастни, дето не ходеха на полето.
Потропваха с бастунчетата си и наглеждаха децата. Кой знае колко не ги
наглеждаха, но поне си мислеха, че го правят.
И нашите експедиции започваха. Барата беше една от тях. Не ни пускаха да ходим
при нея, но ходехме. Момчетата се къпеха, ние не смеехме.
И долът ни привличаше. Гонехме из него жабите и селските гъски. Те крякаха и
вдигаха врява до небесата. Имаше едно мостче в горния край на селото, на същия
дол. При него събираха животните за паша. Оттук пастирът ги подкарваше към
ливадите.
В каменно корито с позеленели стени се събираше вода за поене на добитъка. По
камъните му имаше пиявици. Хем ме беше страх от тях, хем се гнусях. Баба ни каза,
че залепят ли ти се, ще ти изпият кръвта. Само Ици Доктора, бръснарят ги ловеше,
без да му мигне окото. Слагаше ги в стъкленица и лекуваше с тях. Смучели лошата
кръв…
От дола отивахме в селските градини. Всеки в своята. Със сестра ми си криехме сол
в хралупка на черницата в нашата градина. Откъсвахме голям зелев лист —
служеше ни за чиния, начупвахме чушка, праз, домат, краставица, ръсвахме сол и ги
хрупахме на големи хапки. След това пускахме зелевото листо в барата и го
гледахме как плува по течението. Завърти се, поспре до някой клон и пак тръгне.
Чакахме да се появи Малечка-Палечка, да се качи на листото и да отплава. Та
грозният жабок, който я искаше за жена и крякаше с все сила под върбалака, да не
може никога да я настигне.
Мечтаехме си и ние един ден да отплаваме нанякъде…

Черничевото дърво беше старо, израснало на междата на градините. Едната —
бабината, а другата — на баба Монка. Двете ходеха заедно да поливат, копаят,
плевят. Понякога взимаха и нас. Баба Монка водеше и Тихомирчо. Какъв Тихомир
беше само! Палав, буен като пролетна вода — тя не можеше да го стигне, реши ли
да ѝ бяга, а той често го правеше. И какво беше измислила бабичката, ами
връзваше го за черницата. С тънко, но здраво въженце, проточено на около два
метра — от кръста на Тихомирчо до дървото. И наистина наставаше мир. Той пак
вършееше, но на едно място, направил идеален кръг околовръст. Така утъпкваше,
че там трева не никнеше.
Следобедите бяха по-тягостни. До четири оставахме сами. Прибираха другите деца.
Ние четяхме, играехме на кукли, шиехме им дрешки, „готвехме манджи“ в капачки и
бурканчета, а денят не свършваше — дълъг, предълъг… Омръзнеше ли ни всичко
това, се покатервахме на сайванта при полозите. Тършувахме из тях, докато не
намерим яйца. Две ни стигаха за Ристо Кирков. Христо се е казвал човекът, но
всички му викаха Ристо.
Той имаше магазин в долния край на улицата ни. В него се продаваше сол, захар,
ориз, „оливие“, газ, нафталин, кюнци, син камък, пирони, галоши, кибрит и какво ли
не. Та този Ристо прекарваше яйцата ни през халка, мереше ги, и ни даваше по
десет стотинки за яйце. Стисвахме стотинките и хуквахме при Мара, в читалището.
Там беше сладкарницата. Монетката ни стигаше за вафла и боза. Царска работа!
Помотавахме се из центъра и пак обратно, да берем лайка. Имахме норма — от
училище.
Татко ни беше направил лайкоберачки — дървени съндъчета с дръжки, а отпред с
метален гребен. Изумително изобретение. Оттогава не понасям чай от лайка. Береш,
сушиш и предаваш в пункта за билки. А приемчикът отбелязва в личното ти
тефтерче колко си предал. Ако добре си спомням, нормата беше два килограма сух
цвят на дете. Мъка и досада…
Щом наближеше време баба да се връща от полето, гледахме да сме наоколо, за
да не се ядосва.
Следващите два-три часа жените шетаха из къщите и дворовете. Мъжете и те
потягаха това-онова, чукаха, ковяха. Селото забръмчаваше като кошер. Някои даже
успяваха да напердашат и дечурлигата си. Нашата баба никога не ни е посягала.
Само когато съвсем я изкарвахме от нерви, ни викаше: „Алозини такива, ще видите
вие, като кажа на баща ви!“. От „халосване“ трябва да е идвало това „алозини“. Ние
се смеехме, а тя така и не казваше на татко.

Най-хубавата част от деня едва сега започваше. Всички излизаха пред къщите си
и седяха на пейките, докато изгрее месечината и се покажат едрите звезди. Такива
звезди повече никъде не видях. Дали защото аз съм била малка, или те наистина са
били огромни?!
Големите си говореха, а ние се гонехме, играехме на жуменка, ловяхме светулки и
бръмбари.
Обичах да се примъквам в скута на баба. Тогава тя оставяше плетката, а аз се
намествах върху коленете ѝ — слушах какво си приказват.
Баба переше на двора в корито. Мама искаше да ѝ купи пералня, но тя отказваше
категорично, като викаше: „Не ми трябва, да ми къса чаршафите“. Накисваше
прането с настърган на ренде домашен сапун. После търкаше, докато от ръцете ѝ не
започнат да излизат облаци от пяна. Те падаха в краката ѝ, плъзваха по тревата и
моята баба започваше да плува. Ръцете ѝ се скриваха, забрадката ѝ се смъкваше,
косата ѝ залепваше по челото и раменете и тя заприличваше на митично същество.
Започнеше ли да плакне изпраното, магията се оттичаше заедно с избистрената
вода. И тогава идваше времето за синката, продаваха я в малки бели пакетчета,
върху които имаше нарисувана синя жена. Баба ръсваше в коритото вълшебното
прахче и оставяше прането да постои. Щом простреше чаршафите на слънце, те
заискряваха. А как ухаеха! Белият им цвят със синкав оттенък изпълваше предния ни
двор и той се превръщаше в море, пълно с кораби, опънали платната си.
Гледала съм как баба вари сапун в големия котел. Толкова голям, че малко дете
спокойно можеше да влезе в него. Тя ни прогонваше надалече, забълбукваше ли
горещата каша в него. И всеки път ни разказваше за детето на Дражкови, паднало
във врящия сапун. Майка му се обърнала за миг да вземе дърво за огъня и край! Не
могли да го спасят… Това ни го казваше без заобикалки, а нашите сърчица се
гърчеха от ужас и жал. Така говореха с децата на село. Нищо не им спестяваха. Нека
да знаят, че животът не е шега работа.
А на барата баба ни водеше в неделя. Първо изпираше, ако имаше нещо по-едро за
пране — черга или одеяло. Намокряше го, поставяше го на камък и удряше с
бухалката отгоре му. Все си мислех, че водата ще грабне чергата и ще я отнесе долу,
до воденицата на дядо Донко. А в нея, казваха старците, имало караконджул. И ни
плашеха, защото там беше казанът, дето варяха ракия. „Нямат работа деца при
казан!“
После баба ни пускаше да се къпем, като не отделяше очи от нас.
Всяко лято се повтаряше едно и също — ваканция на село. Като пораснахме,

не искахме повече да ходим там. Баба си отиде след време, а ние се разпиляхме.
Сега барата е мръсна. Долът е обрасъл с драки и едва църцори. При малкото мостче
не идват добичета да пият вода, защото ги няма. Сигурно и пиявици няма вече.
Ристо Кирков, Мара, Ици Доктора отдавна са в Господните селения.
Сини и бели бяха летата ни, изпрани с домашен сапун и синка. Макови и зелени,
изобилни на игри, пакости, ожулени лакти и колене. Оранжево-жълти, слънчеви и
прашни, но истински.
Още колко чудеса можехме да преживеем, но пораснахме!
И ето ме, летя над океана и си спомням. Така времето ми мина по-бързо. Летя
направо през облаците, които все повече ми заприличват на ангелско пране.
Юлия Дивизиева

10TH ANNIVERSARY MEETING AND CELEBRATION: 10 ГОДИНИ СЪЮЗ/ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

0

ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

APOLLONIA PRESS FOUNDATION – CHARGING THE CULTURAL SPACE WITH NEW IDEAS apolloniapress.com

САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И ДУХОВНОСТ ЧИКАГО

Българо-американски център за културно наследство и библиотека Магура 415 W. Golf Rd. #7, Arlington Heights, IL 60004 Phone 224 800 15 38 

УС на ЛБПСС най-учтиво кани своите членове и съмишленици на приятелска среща-коктейл по случай 10-годишнината на сдружението. Ще бъде представена и книга осма на алманах ЛЮБОСЛОВ. Срещата ще бъде на 15 ноември от 14 ч. в библиотека Магура в Чикаго! Очакваме ви, приятели!

Снежана Галчева за съдбата на емигранта

0

СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА: ПРЕДСЕДАТЕЛ НА САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И ДУХОВНОСТ – ЧИКАГО

ЗАРАДИ ОНОВА КЪТЧЕ ПОД НЕБЕТО …


Моето поколение се роди и израсна в един времеви социален
отрязък, но трябваше да се адаптира към друг, съвършено
различен, във вече зрелите си години (около 30-те). И всеки го
направи по различен начин. Почти веднага след промените много
от приятелите и познатите ми отпътуваха от България някъде
по света. Някои от тях отлетяха като освободени птици от
клетка, защото още носеха родовите спомени от тъмните
времена на ДС, които, макар и премълчавани през годините, бяха
оставили белези в душите им. Други потърсиха професионална
реализация, трети заминаха от отчаяние, че не могат да
изхранят семействата си… Причините бяха много, но плашещото
беше, че всички просто напускаха страната си, напускаха
България. Дали щяха да бъдат щастливи там, където отиваха, е
друг въпрос. Много от тях постигнаха професионален успех,
създадоха семейства в чужди страни, спечелиха пари. Но за всички
тях остана една незапълнена празнота.
Десет години след промените заминах и аз. От тогава за мен
разделителната линия е друга – там и тук. И макар че поголямата част от зрелия си живот съм прекарала извън България,
тя е мястото, в което се завръщам, а не отивам. Тя е онова място
под небето, което не може да бъде заличено от нищо. Завръщам
се не към обществената и политическата система, а към моята
част, която ме кара да се чувствам цяла. И как може да бъде
иначе. Спомням си заминаването – беше събитие за семейството,
приятелите, колегите. Толкова съпричастност, тревога, любов и
доверие имаше в очите на всички, толкова очакване и надежда…
Господи, с какво би могло да се замени такава човешка топлота и
обич? Пътувах за пръв път в друг континент – Северна Америка.
Всичко беше замайващо мащабно, шумно, лъскаво, многолюдно –
като се започне от европейското летища във Франкфурт, на
което всяка минута каца или излита самолет, и се стигне до
летище О’Хеър в Чикаго, едно от най-натоварените летища в
САЩ. На тези огромни аеропорти, за да се отиде до изхода на
самолета се върви по 20-30 минути – следваш обозначения,
асансьори, стълби, ескалатори, вътрешни влакчета, проверки…
Служебни маски-лица, с еднакви костюми, еднакво усмихващи се,
но и еднакво безразлични… Човек започва да се чувства безлично и
като че ли става част от технологичния процес. Множество
кафенета, магазинчета за сувенири и напитки, бързи закуски,
реклами, блясък. Дори на фона на тази красива различност с
безкрайно умиление си спомних нашето малко тихо летище в
София – тогава все още стария терминал. Полетите бяха до
Европа, пътниците – една шепа хора, се събираха на изхода и се
отвеждаха до самолета с автобус. Наземните стюардеси и
обслужващият персонал имаха цвят, свой образ и емоция. Това е
само малка част от другата различност, която отдавна се е
размила в технологичния вандализъм, който нахлу при нас
непремерено и необуздано, без все още да сме готови за него. Но
нека не бъда разбрана погрешно. Прогресът и технологиите
принадлежат на съвременното общество и така трябва да бъде,
за да следваме глобалния мащаб на развитие. Но да не забравяме,
че човекът е този, който трябва да бъде над всичко, науката и
технологичните процеси да служат на човека, а не той на тях.
Спомням си първото кацане на летище София след едногодишен
престой в Чикаго. Когато след трансатлантическия полет от
САЩ излетяхме за София. Прелитахме над Австрия и други
западни страни, виждаха се спретнатите и подредени къщи,
добре оразмерените ниви, земеделски полета, зелени гори и реки. И
въпреки, че наближавайки, веднага се разпозна „балканския“
синдром с ниви, като раздърпани ризи, необработени парцели и
неподредени дворове, сълзите на умиление потекоха сами. Пред
мен изникна Витоша – моята планина, в която са скътани
спомените на моето детство и младост, кулата на Копитото,
„балона“ на Черни връх. Това е тръпка, която не може да бъде
описана, тя трябва да бъде изживяна. Докосвах с радост всичко
на старото летище и още веднъж му благодарих за това, че го
има, че е малко и уютно, че е събирало тревоги и радости на
заминаващи и пристигащи хора, че е запечатало радостите и
сълзите на няколко поколения българи. Спомних си с каква
освободена мечтателност с моите неразделни приятели от
младостта, в летните софийски вечери идвахме в кафенето на
терасата на летището, до която все още имаше достъп. Как
изпращахме заминаващите самолети и с тях като че ли излитаха
и нашите мечти – там, някъде в небето, което зареждахме с
младежкия си ентусиазъм. Мечтаехме да пътуваме, да достигнем
до онзи другия свят – тогава забранен за нас. Разговаряхме за
толкова красиви неща, чертаехме планове, фантазирахме,
изпълвахме пространството с енергия и сякаш то добиваше други
очертания. Може би наистина излитахме и отивахме някъде, в
други прекрасни светове… Тогава не можехме да пътувам
физические, но имахме мечти и бяхме щастливи.

И за посрещането … Няма по-трогателно нещо да усетиш
радостта от твоето появяване на изхода, да осъзнаеш, че ти си
света за тези, при които се завръщаш. Това нещо може да го
видиш само в очите на родителите. Моят баща винаги ме
посрещаше с букет, тръпнещ и нетърпелив, отишъл поне час порано от часа на пристигане, да не би да закъснее. А мама
умишлено оставаше в къщи, за да се подготви за дъщерята, която
се завръща в родния дом. Сигурна съм, че и сега всеки път, когато
кацам на летището в София, моят баща ме посреща и ми поднася
цвете, а мама приготвя Бъдната вечеря – но там, от високо.
Въпреки това винаги се оглеждам, но уви…
Всеки път, когато се завръщам в моя град, оставям един-два
дни само за себе си. Първо тръгвам по познатите улици на града,
търся любимите кафенета и бистра, ако са останали
незасегнати, минавам покрай сгради, ателиета, магазини, църкви.
Усещам новото и търся спомена в тях, който е попил от мен и
приятелите ми от преди. Вървя пеша по знаковата за мен
улица„Граф Игнатиев“. Дори и преди ремонта, с поразбити
плочки и неудачни решения, тя е моята улица. Тръгвам от зимния
стадион „Дружба“ и Строителния техникум „Хрсто Ботев“,
пресичам булеварда, който някога се казваше „Евлоги Георгиев“ и
продължавам надолу към Раковска. В една от пресечките на
Графа живее приятелката ми, с която се знаем от 6-ти клас.
Влизам във входа, звъня на вратата й и… години и разстояния
изчезват. Прекрасно е, че имаме какво да си кажем и най-вече да
си дадем чрез общуването. Продължавам към църквата
„Св.Св.Седмочисленици“. Под нейния купол са събрани толкова
радости, тревоги, копнения, смърти и раждания … Тук се венчаха
мои приятели алпинисти, тук аз бях кръстница, както и
присъствах на други кръщения, тук изпратихме в последния им
път близки хора… Много обичах да влизам в този храм, да запаля
свещ и да почувствам силата на молитвеното общение. Бог е
Любов и е навсякъде. Веднъж лъч от слънчева светлина се беше
прокраднал през куполните прозорци и осветяваше иконите, сякаш
искаше да подскаже, че тя идва от горе…
Продължавам към площад „Славейков“, станал известен и с
книжния пазар, който предлагаше най-богатия набор от книги –
стари и нови и можеше да научиш всичко за книгоиздаването и
книгоразпространението у нас. Тръгвах от единия край на
площада и до края му се озовавах с един куфар книги в буквалния
смисъл на думата. Голяма част от тях подарих на една
библиотека в Чикаго, в която имаше българска секция. След
прословутия ремонт на Графа нищо не е същото, а книжно
средище от такъв тип едва ли вече може да бъде изградено на
друго място в София. Заставам на ъгъла на Солунска и Графа. Тук
седят като пренесени във времето и потънали в размисъл баща и
син Славейкови, които имат много какво да си кажат с четящите
хора от днешния площад „Славейков“.
Много близо до книжния пазар, в една от малките централни
улици, има място, което ми е особено скъпо. Това е красива, стара
и аристократична двуетажна къща, строена през 20-те години на
миналия /ХХ/ век и проектирана от един от най-добрите
архитекти за времето – арх. Кирил Маричков. Семейната къща на
моята най-добра приятелка, с която ни свързват вече 38 години.
Приятелство като една духовна нишка, неразкъсано от времето и
от разстоянието. Без да се обаждам на никого, минавам покрай
къщата, за да си спомня всичко, преживяно и свързано с нея.
Вечерите, в които сме оставали в огромните й стаи,
гостуванията, разговорите… Тази къща е част от мен,а сякаш и
аз съм оставила нещо там и го търся, за да запълня някаква
празнота.
Спомням си и кино „Славейков“, в което се прожектираха
само български филми. Тогава някак си не оценявахме висотата на
която беше българската кинематография. Тук едва 13-годишна
гледах култовия филм „Козият рог“, останал ненадминат и до
днес като кинолента. Отсреща беше кино „Култура“, с
анимациите, където можеше да оставаш „с доглеждане“ – нещо
малко познато в българските киносалони. Пресичам трамвайната
линия и виждам мястото, където някога се намираше
софийският „Млечен бар“. Беше модерно и авангардно заведение, в
което си даваха среща и някои от тези по-различните – писатели,
художници, градския хайлайф или просто любители на млечни и
плодови коктейли, които рядко можеха да се намерят другаде.
Имаше атмосфера и стил. Подминавам го с тъга и много спомени,
а сега обезличено и лишено от всякаква градивна енергия място.
Продължавам по някогашната улица „Васил Левски“, една от найкъсите улици в София, която в моите спомени започваше от
Графа и свършваше до пресечката на ул. „Гурко“. Така и не
разбрах защо е най-малка улицата, която носи името на този,
който прокара най-дългите магистрали във времето, изградени с
морал, чест и доблест. На същата тази улица е и прекрасната
монолитна сграда на софийската централна поща, едно от
архитектурните постижения в началото на ХХ в., както и
няколкото етажа нагоре, в които се помещаваше едно от
водещите министерства – Министерство на съобщенията. В
тази сграда е оставена голяма част от моите енергия, сила и дух.
В Електронно-изчислителния център на Министерството,
работих 13 години и мога да твърдя, че това е един от найпрекрасните ми периоди в живота. Тук изградих кариера, срещнах
прекрасни колеги, с които съм близка и до днес, усетих силата на
истинските характери и на истинското приятелство. Беше време
на еуфория, на ентусиазъм, на амбиции, на заслужени успехи, на
желание за работа, усъвършенстване, стремеж да надграждаме и
да даваме… Тогава се чувствахме толкова силни и можещи,
независещи от никого и нищо, че имахме сили да променяме света
около нас, без да си даваме сметка, че много скоро светът щеше
да ни промени изцяло и безвъзвратно.
Прекосявам ул. „Гурко“ и влизам в градинката на Народния
театър „Иван Вазов“. Спомням си градската галерия, градската
библиотека, фонтаните пред театъра, пейките, по които седяха
млади хора, майки с бебета в количките, влюбени… На мястото на
библиотеката сега е изграден луксозен хотел, някак си на
неподходящо място за огромния му силует. Изглежда бляскав,
скъп и недостъпен. От огледалните му стени лъха смразяваща
студенина. Дали е успял да поеме поне малка част от енергията на
книгите, които са давали духовна храна на столичани, на учени, на
студенти? Запомнила съм, че във входа на библиотеката имаше
едно гишенце, на което се продаваше кафе за служителите и
гостите на библиотеката. Години наред му се носеше славата на
най-хубавото кафе наоколо, станало нарицателно – „кафе от
Надето“ – капките се изцеждаха бавно и спокойно в чашката –
ароматно, гъсто, с каймак… и спомени.

А тези неповторими летни вечери в центъра на София,
останали вече в едно друго време, в една друга реалност, назад
през разстояния и сезони. Имаше наистина нещо магично в
летните залези над града. Дългият ден, събрал шума, радостите и
тревогите на хората, искаше още малко да остане и да бъде част
от живота им, сякаш знаеше, че твърде скоро залезите ще идват
все по-бързо и бързо. В лилавия сумрак на небето денят все още не
искаше да си отива, a топлата юнска вечер постепенно го
потапяше във владението си, за да го предаде на нощта – кратка,
топла и добра…
Отминават години и епохи, променят се политически
системи, но онова кътче е било и ще остане завинаги – там под
небето…
Снежана Галчева,
Чикаго, 2020

Голямата американска поетеса Луиз Глюк с Нобелова награда за литература

0

Луиз Глюк, считана от мнозина за една от най-талантливите съвременни американски поетеси, е новият носител на Нобеловата награда за литература за 2020 г., съобщи Шведската кралска академия в излъчвана на живо церемония. Престижната награда ѝ е присъдена за нейния “безпогрешен поетичен глас, който със строга красота превръща индивидуалната екзистенция в универсална”. Глюк е родена през 1943 г. в Ню Йорк и в момента живее в Кембридж, щата Масачузетс. Лауреат е на редица големи литературни отличия, между които наградата Пулицър (1993) и Националната награда за книга (2014).

Хипнотичната ѝ, понякога “тъмна”, поезия изследва екзистенциалното отчаяние и агонията на постмодерния “Aз”, прониквайки с поетична прецизност и обективираща безпристрастност в най-съкровените сфери на човешките емоции като семейни отношения, самота, смърт. Глюк не е издавана на български, нейни стихове са превеждани от Людмила Калоянова.

AP предлага на читателите си няколко от стихотворенията на голямата поетеса и есеистка.

Превод от английски Людмила Калоянова 

Щастие

Мъж и жена лежат върху бяло легло.
Утро е. Мисля,
че скоро ще се събудят.
Върху нощното шкафче стои ваза
с лилии; в гърлата им
плува слънчева светлина.
Виждам го как се обръща към нея
сякаш за да изговори името ѝ
но шепнешком, дълбоко в устата ѝ –
Върху перваза на прозореца
пропява птица,
веднъж,
после пак.
И тогава тя трепва; тялото ѝ
се изпълва с дъха му.

Отварям очи; гледаш ме.
Почти над стаята,
слънцето се плъзга.

Погледни лицето си, казваш,
държейки своето близо до мен,
за да го превърнеш в огледало.
Колко си спокойна. И огненото колело
преминава нежно над нас.

Епиталамий

Имало е и други. Техните тела
са били подготовката.
Поне аз го виждам така.

Като облак от викове.
Толкова много болка в света –
безформената печал на тялото, чийто език
е гладът –

И в коридора, розите в кутии:
те означават само хаос. После започва
ужасната благотворителност на брака,
мъж и жена

изкачват зеления хълм в златна светлина
докато вече няма хълм,
само равнинно поле спряно от слънцето.

Ето ръката ми, каза той.
Но това е много отдавна.
Ето ръката ми, която няма никога да те нарани.

Ранен спомен

Преди много години, бях наранена. Живеех
за да отмъстя
на баща си, не
за това което беше той –
за това което бях аз: от самото начало,
в детството, аз смятах
че болката означава
че не съм обичана.
Означавала е че съм обичала.

Конят

Какво ти дава конят
което аз не мога да ти дам?

Наблюдавам те когато си самa.
Когато яздиш сред полята зад мандрата
с ръце заровени в тъмната грива на кобилата.

Тогава разбирам какво се крие зад мълчанието ти:
презрение, омраза към мен, към брака. Но все пак
обичаш да те докосвам; викаш
както викат младоженките, но когато те погледна
виждам, че в тялото ти няма деца.
Какво има в него тогава?

Мисля, че нищо. Само забързаност
да умреш преди мен.

В съня си те видях как яздиш коня
сред сухите поля и после
слизаш: двамата се разхождахте
в тъмното, нямахте сенки.
Но аз ги почувствах да идват към мен
защото през нощта те обикалят навсякъде,
господари са на самите себе си.

Погледни ме. Мислиш ли, че не разбирам?
Какво друго е животното
освен изход от този живот?

https://www.youtube.com/watch?v=j-6f1IPOm5c&feature=emb_logo

Васил Славов: Мъжете, които се оглеждаха във високото езеро на небето

0

Тези мъже не говореха много. Напускаха себе си. Понякога. Често. Сетне забравяха да се завърнат. Седяха до слънцето. И седнали бяха високи. Пътуваха обратно, без мисъл за това да променят миналото, без желание да допълнят пропуснатото, защото днес, тихи под светлината, невидни за нея, до вечно плахата и вечно изоставена светлина знаеха, че нищо не бе зависило от думите и делата им. Бяха дали каквото могат. Бяха се превърнали в стих – старомоден, забравен. Бяха пренесли с обич. Загубили – с разбиране. Как иначе? Непонятно бе всичко около тях. Сиво, непонятно. Бяха изчезнали близките им… майките им се бяха смалили и смалени бяха умрели. Шепи тъга. Апартаментите им във високия и дишащ град бяха загубили мириса на орех и време. Бе дошло зловонието на ниските кухни и менталната прихлупенст. Странен им се виждаше днес собствения им път. Поглеждаха понякога към него и се отдръпваха. Чужди за себе си. Непознати за себе си. Преброденост бе спирането им до набраздените страници на домашните им библии, като покритите с жълта есен снимки  на тези, които ги бяха дарили. Със сняг. С планини. Нали всичко бе за туй да отстоят, нали цял живот коваха земния си път с усещането за небесната, за високата среща. Нали на това ги учеха мъртвите им светци, сребърният ореол на падащите облаци.

Тези мъже не говореха много. Оглеждаха се във високото езеро на небето и виждаха преминалостта си. Напускането. Бяха достатъчно силни за да не търсят оправдания  и достатъчно слаби, за да позволят тъгата да намери дом в сърцата им.

Владко. Владко бе един от тях. С черната превръзка на отрязаната си ръка, с красивите си зеленозмийски очи. И като всички тези, които не говореха много, той имаше вечен, безупречен възел на вратовръзката си, изряността на спомените си, търпението и самоиронията на забравен. Мизериятя можеше единствено да му напомни. Мизерията не можеше да го промени. Мизерията можеше да отнеме, но мисля, че мълчанието и самотата правеха очите му по-красиви. Змийско тъжни. Срещте с приятелите му в Юнион Клуб, художникът, който идваше да рисува членовете на семейството му в летните съботни следобеди, момичето на вричането му – всичко бе отминало. Очите му бяха останали. Безразлични за посягния и пустош. Змийско красиви. А изряндостта в спомените изискваше фамилна история, традиция…  Да, времето, когато срещнах Владко, рушеше фамилната история и традициите. Трудът, жертвите, граденото от няколко поколения трябваше да се унищожи. За да дойдат безимотните, озлобените хора. Не знам, може би съм бил много малък, но никога не чух Владко да повшава тон, да споменава отнетото. Заможно семейство, учене в странство, връщане в България, загубване на всичко, загубена ръка – някакъв гребен инцидент по време на следване в Британия. Тези проклети британски реки. Необяздени. Като британските притчи, като англосаксонската развилняност. Идваше в семейния ни дом, идваше на гости на чичо си. Сам. Идваше в края на седмицата, когато къщата приемаше поситителите си, мъжете излезли от затворите с високите си цигари и отъркани от време, безупречни ленени костюми, дъхтящи на тютюн и лаванда… съпругите им… в тази шумна и притулна следобедна радост. Идваше сам. Сам. За да не бъде сам. Смееше се, учеше ни да играем покер. И очите му летяха, и разказваше онези най-интересни истории, които само красивият дух може да дари на дете. За лодките по бреговете на Темза, за гребните състезания, за смеха и ленивото четене на поезия в дъждовните следобеди. Той нямаше дете, нямаше вече нищо, бе загубил семейството си. Но още можеше да намира радост, да бъде търсен от приятелите си, братята си, в този един… в този срязан миг.

После… после… идваше късният следобед. Изгряваха дюлите. Мъжете ставаха по-тихи. Съпругите докосваха дланите им. Съпругите си спомняха колко дълго бяха чакали да докоснат дланите им. Колко страшно дълго бе това затворно време. И всички тръгваха…

Владко не можеше да позволи да остане последен. Приятелите му си отиваха, отиваха си, отминаваха към някакъв късен топлик…  към споделеност…нейде…

И преди черното на нощта Владко ставаше. С черната си гарванова превръзка, с цвета на очите си, цвят на зеленото догаряне на Витоша. Тръгваше към место… което не знаехме, към самота… която бяхме толкова малки, толкова крехки да прозрем в онова далечно време.

Тези мъже не говореха много. Напускаха себе си. Бяха напуснали себе си. Отдавна.

Високите мъже на детските ми следобеди.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Конкурс на Лигата на българските писатели в САЩ и по света

0

ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА 

ОБЯВЯВА МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ИМЕТО НА ОСНОВАТЕЛЯ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА ГЕОРГИ ВИТАНОВ БОГАТ И ПОСЛУЧАЙ 10-ГОДИШНИЯ ЮБИЛЕЙ НА ЛБПСС

Целта на конкурса е да популяризира традициите на българската култура и духовност и да поощри усилията на творците, пишещи на български език. Конкурсът е за белетристична книга, публикувана през 2019 или 2020 г., и включва следните жанрове:

· Разкази

· Есета

· Критика

· Пътеписи

В конкурса могат да участват български писатели от цял свят. Авторите ще изпращат по два екземпляра от книгите си, заедно с кратка творческа справка и информация за контакт, на следните адреси:

За автори, живеещи в България:

Румен Леонидов, 1000 София, ул. “Братя Миладинови” № 28

За автори, живеещи извън България:

Angel Kolev, 25 Le Forge Court, Chesterbrook, PA 19 087, USA

Пет-членно жури от България и САЩ ще излъчи победителите, които ще бъдат обявени в края на 2020 г.

Ще бъдат присъдени следните парични награди: ПЪРВА, ВТОРА И ТРЕТА НАГРАДА.

КРАЕН СРОК ЗА ИЗПРАЩАНЕ НА ТВОРБИТЕ: 30 НОЕМВРИ 202О г. 

Георги Цанков за новата книга на Людмила Калоянова

0

„Между лавъра и кръста“ е ценен дар не само за влюбените в Созопол българи, но и за всички, вярващи в нишката на приемственост между пластовете на времето.

КНИЖЕН ЧЕТВЪРТЪК С ГЕОРГИ ЦАНКОВ
26 АВГУСТ 2020

Фейсбук е пренатоварен със сайтове, представящи книги. Едни от тях са съвсем откровено рекламни, други са трогателно любителски, а трети поразяват с безапелационността на изразените несъстоятелни мнения. За съжаление, не можем да направим нищо – трябва да ги търпим, но и да се опитваме да мислим с главите си. Ако търсите четиво, за което си струва да отделите няколко дни от живота си, помислете добре какво е психическото ви състояние в момента и от каква духовна подкрепа се нуждаете. Книгите ще ви помогнат, повярвайте – те говорят и дори са способни да променят важни лични решения. Стига да не се подвеждаме по лъскавите корици и по дълбокомислените празнословия. Когато подготвям текстовете си за четвъртъците, винаги държа сметка да предложа разнообразни по жанр произведения – признавам, не всички от тях бих взел в ръце, ако не търсех диалога с вас, скъпите ми приятели, които вярвате на вкуса и на подбора ми. Тази седмица имам рядкото щастие да споделя възторга си от две български заглавия, които – убеден съм! – са събития в културния ни живот.

Започвам с „Между лавъра и кръста“ от Людмила Калоянова, великолепно издание на „Жанет 45“. Първо забелязах името на редактора – Йордан Велчев. Бях повече от сигурен, че авторът на трилогията „Балканският човек“ и на „Градът между Изтока и Запада“ ( за мен това са не само прозрения на огромен учен, но и изповеди на поет – най-значимите исторически трудове в новата ни история! ) Йордан Велчев няма да сложи името си под случаен том, проява на местно патриотарство. Освен това, вече имах представа за авторката, заместник председател на съюза на българските писатели в САЩ. Като поетеса тя през 2017 г. спечели националния конкурс „Нова социална поезия“ със стихотворението „Ийст Ривър“, беше победителка и в международния конкурс „Изящно перо“, а издадената й от „Захарий Стоянов“ дебютна поетична книга „Анадромус“ ( термин за мигрираща риба, която се размножава в сладка вода или, с други думи казано – за жизнения цикъл на дивите сьомги ) представя творец с незабравимо лице, „поръчал чаша свобода“, който настоява да го приемем „в неговата различност“. Калоянова се доказа и като блестящ литератор с издадената си в Ню Йорк монография „Създания на прехода“, посветена на женската идентичност в литературата и на отстояването на равнопоставеността на „нежния пол“ в изкуството и в живота. 

„Между лавъра и кръста“ е приносен научен труд с елементи на съвсем непосредствена поетичност. Няма нищо общо с панегириците за отделни селища, които се нароиха, особено в последните години ( макар Созопол напълно да заслужава пламенни химни! ) . Тази книга предлага невероятно значими размисли за взаимодействието между езичеството и християнството по нашите земи, като за пример е използвана една от най-оспорваните територии между различните цивилизации – вълшебният град край морето. Самата тя, дете на Созопол, Калоянова посвещава многогодишното си изследване на своите родители, като им благодари „за светлината на детството“. Изследователката не само познава купищата литература, посветена на града, но и теоретическите й източници за срещата между паганизма и християнството са възможно най-модерни. Тя споделя анализа на световните системи на Алън Грийвс ( понятието „световна система“ е въведено от Уолърстейн, за да замени доста неточното понятие „общество“, което обикновено трудно се разграничава от държавата ) и започва разказа си от двата етапа на предколонизационните стадии, за да стигне до налагането на йонийската цивилизация. Наложително е да отбележа, че напоследък науката не влага в представата за „колонизация“ класическия негативен смисъл. Разкривайки увлекателно религиозния динамизъм, Калоянова тръгва от запомнящо се описание на големите езически светилища и храмове, преминава през култа към боговете на древна Гърция ( и най-вече, гигантския колос на Аполон Лечителя ), за да ни преведе от архаично-елинските структури на древния Милет към посланията от Константинопол. Влизаме в свещената обител на  манастирския комплекс „Свети Йоан Предтеча“, в раннохристиянската базилика „Св.св. Кирик и Юлита“, а откритието че базиликата „Св. Георги Победоносец“ е въздигната на мястото на древен храм, посветен на Богинята майка Кибела ни отвежда към синкретизма на религиите, тъй като след изследванията на Калоянова няма съмнение за неразривната връзка между Богинята майка и покровителката на града Света Марина. Прекрасни страници са посветени на тайните около намерените мощи, които може да са на Йоан Кръстител, както и на нарочените за „вампири“ мъж и жена, изровени при разкопките. „Също като в мита за Персефона, всяко лято се завръщам и се преоткривам в морския град“, признава Калоянова в едно интервю. Да, несъмнено тя се преоткрива като творец и човек, но и успява да преоткрие за нас уж мъртвите старини, да ги съживи и да напише надвременна книга за културния и духовен център, в който празниците „Аполония“ са своеобразно продължение на неговата мисия да бъде вечния „град на спасението“. Допълнителна стойност на изследването носят чудесните цветни снимки, помагащи ни да потънем в магията на словото. 

“Между лавъра и кръста”: Нова книга на Людмила Калоянова

0

Книгата „Между лавъра и кръста“ проследява нишката на приемственост между паганизъм и християнство в историята на античния и средновековен Созопол. Някои малко известни, но значими обстоятелства и епизоди го оформят като полис и раннохристиянски център, а по-късно като един от най-важните духовни и интелектуални центрове в близост до Константинопол, чиято слава достига до самия Лоренцо Медичи.

Религиозната история на града демонстрира сложен и многопластов динамизъм на противодействие, застъпване и асимилация през вековете на различни религиозни традиции, както и религиозен синкретизъм на няколко нива и етапи. По същото време, когато отнесената от войските на Марк Лукул в Рим статуя на Аполон Иатрос е била разрушавана на Капитолийския хълм, в Созопол група монаси пренасят кутийка със свети мощи и ги заравят под олтара на новопостроената базилика на остров Св. Иван. Един различен, християнски колос ще замести Аполон Лечител, и в знак на благоволение ще простре десница върху „града на спасението“.

Людмила Калоянова е доктор на философските науки, родена е в Созопол. През 1990 г. емигрира в САЩ, където започва работа в University of Pittsburgh и защитава докторска дисертация на тема „Женска идентичност и креативно писане“. Книгата ѝ „Creatures of Transition“ (New York, 1998), която повдига въпроса за пола като културен и социален конструкт в литературния дискурс от началото на миналия век, получава международно признание в академичните среди. Новата ѝ творба „Между лавъра и кръста“ е задълбочено изследване на двата наратива, езически и християнски, които превръщат противоречивата история на Созопол в едно органично цяло.

Книгата може да бъде закупена във всички големи книжарници – Хеликон, Сиела, Ориндж, както и online, a oт 31 август до 6 септември гражданитe и гостите на Созопол ще могат да я открият на щанда на “ЖАНЕТ45” в рамките на Книжна Аполония.

“МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА” на щанда на “ЖАНЕТ45”: Eкспо Център Флора Бургас, 13-16 август, 2020. Снимка: Гери Георгиева

Дъщерите на България по света: специално издание на ЛБПСС

0

АНТОЛОГИЯ НА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЖЕНСКА ПОЕЗИЯ

УС на Лигата на българските писатели в САЩ и по света съобщава, че ЛБПСС ще състави и публикува специално “женско” издание на годишника си “Любослов”. Алманахът ще включва творби на български авторки от цял свят. Целта на това единствено по рода си начинание е да се създаде общо духовно пространство, което да  свърже представителките на женската поезия от България и творческата диаспора.

Поради големия интерес към изданието се обърнахме с въпроси към Людмила Калоянова, вицепрезидент на ЛБПСС.

АП: Бихте ли ни казали каква е целта на това издание? Само членове на ЛБПСС ли могат да изпращат творби за алманаха?

ЛК: Не, целта е да включим колкото се може повече български авторки от цял свят, които творят на български език. Разбира се, при по-голям брой желаещи предимство ще се дава на членките на ЛБПСС. Тук искам да направя и едно уточнение. Творбите ще се одобряват от УС на ЛБПСС преди да бъдат включени в алманаха. При оценката им ще се съблюдават критерии като оригиналност, креативност и автентичност на поетичния изказ. С други думи изпращането на творбите е необходимо, но не и единствено условие за включването им в алманаха.

АП: Какви материали трябва да се изпращат и в какъв срок?

ЛК: Очакваме авторките да изпратят между 5 и 6 творби, както и кратка творческа биография. Както вече съобщихме на ФБ страницата на ЛБПСС, материалите трябва да бъдат получени не по-късно от 1 октомври 2020 г. Адресът е: bgwritersusa@gmail.com

АП: Одобрените авторки ще трябва ли да заплащат за участието си в алманаха?

ЛК: Не, участието е безплатно. Всяка авторка ще получи копие от издадения алманах. Няма да се изплащат и хонорари, като сумите от продадените копия ще се използват за покриването на разходите по издаването на сборника.

LATEST ARTICLES

“Сънебродница” – нов поетичен сборник на Михаил Цветански

0
ПРЕБРОДЕНИТЕ ПЪТИЩА НА ПОЕТА – И НА ЯВЕ И НА СЪН За поезията и за света на нейния автор, който е цял един космос, никога не...

“Хора, птици и ангели”: Юлия Дивизиева с нова книга

0
ИЗПРАНИТЕ ОБЛАЦИ Летя над океана. Гледам небето. Облаците са бели и сини. Припомнят ми нещо, което цяла вечност не ме е навестявало — ваканциите на село. Сутрин...

10TH ANNIVERSARY MEETING AND CELEBRATION: 10 ГОДИНИ СЪЮЗ/ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И...

0
ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА APOLLONIA PRESS FOUNDATION - CHARGING THE CULTURAL SPACE WITH NEW IDEAS apolloniapress.com САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И...

Снежана Галчева за съдбата на емигранта

0
СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА: ПРЕДСЕДАТЕЛ НА САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И ДУХОВНОСТ - ЧИКАГО ЗАРАДИ ОНОВА КЪТЧЕ ПОД НЕБЕТО ... Моето поколение се роди и израсна в един...

Голямата американска поетеса Луиз Глюк с Нобелова награда за литература

0
Луиз Глюк, считана от мнозина за една от най-талантливите съвременни американски поетеси, е новият носител на Нобеловата награда за литература за 2020 г., съобщи...

MOST POPULAR

Васил Славов: Мъжете, които се оглеждаха във високото езеро на небето

0
Тези мъже не говореха много. Напускаха себе си. Понякога. Често. Сетне забравяха да се завърнат. Седяха до слънцето. И седнали бяха високи. Пътуваха обратно,...

Конкурс на Лигата на българските писатели в САЩ и по света

0
ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА  ОБЯВЯВА МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ИМЕТО НА ОСНОВАТЕЛЯ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА ГЕОРГИ ВИТАНОВ БОГАТ И ПОСЛУЧАЙ 10-ГОДИШНИЯ...

10TH ANNIVERSARY MEETING AND CELEBRATION: 10 ГОДИНИ СЪЮЗ/ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И...

0
ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА APOLLONIA PRESS FOUNDATION - CHARGING THE CULTURAL SPACE WITH NEW IDEAS apolloniapress.com САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И...

Голямата американска поетеса Луиз Глюк с Нобелова награда за литература

0
Луиз Глюк, считана от мнозина за една от най-талантливите съвременни американски поетеси, е новият носител на Нобеловата награда за литература за 2020 г., съобщи...

Снежана Галчева за съдбата на емигранта

0
СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА: ПРЕДСЕДАТЕЛ НА САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И ДУХОВНОСТ - ЧИКАГО ЗАРАДИ ОНОВА КЪТЧЕ ПОД НЕБЕТО ... Моето поколение се роди и израсна в един...