Wednesday, January 20, 2021

Провинение, наказание и “законът на майката”. Страници от новата книга на Людмила Калоянова

0

Откъс от новата книга на Людмила Калоянова “МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА”, която проследява нишката на приемственост между паганизъм и християнство в историята на античния и средновековен Созопол.

Св. Марина, най-популярнaта светица в Созопол, е неоспоримият патрон закрилник на града. На пръв поглед това обстоятелство изглежда твърде необичайно, тъй като в едно селище на рибари и моряци основният светец би трябвало да е св. Никола, защитникът на рибарите, а не светица, известна като победителка на демони, изобразявана с чук в ръка. Противно на такива очаквания, култът към св. Марина е определено най-силният и дълбоко вкоренен сред местните хора, които празнуват 17 юли, деня на светицата, като официален празник на града. Етимологичната връзка на името с латинското значение на „marinus/marina“ в смисъл на „произлизащ/а от морето“, също не обяснява достатъчно ясно непресекващата сила на този култ в Созопол.

В колективната памет на созополчани св. Марина е светица, която първо и преди всичко раздава правосъдие, и едва след това помощ и милосърдие. Тя е не само справедлива, но най-вече строга и наказваща грешника с майчина обич, защото желае да го върне в правия път. Според местните предания, когато зло нападне града и хората имат нужда от съвет, св. Марина неизменно се явява в сънищата на по-възрастните, за да им посочи кои са неправилните постъпки или дела, извършени от жителите. Така св. Марина „говори“ и ръководи града чрез словата на по-възрастните и съответно по-мъдри граждани.

Доминиращото влияние на светицата в Созопол, която функционира едновременно като съдник и закрилница на града, има своето логично обяснение. В случая става въпрос за много по-стар езически култ, претърпял християнска модификация, който продължава да обслужва религиозните нужди на местното население и след християнизирането на града. Култът към св. Марина е продължение на този към Великата Богиня майка Кибела, а континуитетът е виден не само в иконографските изображения на Кибела и Марина, но и в сходността на двата култа. Фаянсовите статуетки, открити от сър Артър Еванс през 1903 г. по време на разкопки в Кносос, за които се предполага, че са едни от най-старите изображения на Великата Богиня, демонстрират явни прилики с иконографските изображения на св. Марина. Прочутата минойска статуетка на „Богинята със змиите“, датирана към 17 век пр. Хр., представлява жена, държаща змия във всяка ръка. В едно от типичните си иконографски изображения св. Марина е представяна като държаща сноп змии. Великата Богиня е изобразявана обикновено с два опитомени лъва; св. Марина се изобразява с някакво животно, обикновено змей или дракон, което тя убива или укротява с чук, алюзия за силата на вярата, помогнала ѝ да устои на всички изпитания и мъчения в тъмницата, където е хвърлена от римския управител на Антиохия. Кибела била почитана главно като господарка на природата и дивите животни, както и като богиня на плодородието и майчинството – много от тези символични маркери се съдържат и в образа на св. Марина Антиохийска. При католиците св. Маргарита (католическият вариант на св. Марина) е на особена почит сред жените, особено бременни и бездетни, защото се смята, че светицата помага при раждане и лекува от бездетие. Със символа на плодовитостта е свързан и елементът на змиите, който се среща както при Кибела, така и при Марина Антиохийска. Според Walter Burkert, един от най-значимите изследователи на древногръцката култова религиозност, змиите били характерна черта на домашния култ в древна Гърция, където на змията се гледало като на пазител на къщата. Женските идоли статуетки от Кносос, изобразяващи Богинята майка със змии в ръце, били част от домашните светилища в целия дворцов комплекс.

Култът към св. Марина запазва чертите и символизма на култа към Богинята майка, който бил привнесен в Аполония от милетските ойкисти. Разкопки, направени в близост до параклиса на св. Марина в едноименната местност до Созопол, разкриват останки от античен храм, посветен на Великата Богиня. Храм на Кибела е имало и на мястото на раннохристиянската базилика „Св. Георги Победоносец“, където също са открити фигурини на Кибела. Предполага се, че подобен темпъл е съществувал и на остров Св. Кирик. Този култ се запазва до 4 век, когато много езически ритуали и вярвания се отхвърлят, а други преминават през частична или цялостна трансформация. С християнизацията на града култът към Кибела прераства в култ към св. Марина, която се превръща в християнската двойница на Великата Богиня. Тази модификация на образа, при същевременно запазване на символизма от езически в християнски, обяснява защо никой друг светец не се е радвал на такава непресекваща популярност в Созопол като продължителката на Кибела Марина.

Култът към Великата Богиня майка се заражда най-напред във Фригия, централната част на Мала Азия, като символ на универсалната плодовитост, след което се разпространява и става особено популярен сред древните гърци и римляните. През 8 век пр. Хр. фригийското царство на цар Мидас е локирано в непосредствена близост до Лидия, Троя и Йония. От планините на Фригия, където Кибела била известна като „планинската майка“, култът се пренася и в съседните територии. В оригиналния си фригийски образ тя носи дълга рокля с колан и фригийска шапка или корона с цилиндрична форма, а гръцкият ѝ вариант е създаден от ученика на Фидий Агоракрит. В Гърция Кибела е отъждествявана най-вече с богинята на земята Гея или богинята на плодородието Деметра, а древногръцките ритуали я представят като чуждестранно божество, пристигащо в каляска на фона на музика от тимпан, древногръцки маркер за екзотичност или „различност“. Богинята била обикновено изобразявана с лъвове, които седят в скута ѝ или теглят каляската. Тук е интересно да се отбележи, че на един от созополските релефи на Богинята майка, седящата Кибела кърми в скута си два лъва.

Първоначално култът към Кибела бил доминиращ в централна и северозападна Анатолия, най-вече Фригия и Троя, но се разпространил и в съседна Йония. Страбон намеква за тясна връзка межу Фригия и Троя (според него след разрушаването на Троя фригийците, които живеели в непосредствена близост с троянците, се пренасят в Троя), и нарича местата около планината Ида свещени за култа към Кибела. Богинята била двуполово същество, и в знак на хермафродитската ѝ същност, нейните жреци, наричани гали, се самокастрирали по време на инициирането им в служба на Кибела. Автокастрацията била оправдана от легендата за божеството Атис, едновременно син и любовник на Кибела. Според фригийския мит Атис бил син на Нана, дъщеря на речния бог Сангарий, и на двуполовото божество Агдистис/Кибела. Агдистис се влюбила в красивия младеж и от ревност го накарала да изгуби разсъдъка си, тъй като Атис обикнал дъщерята на фригийския цар, за която поискал да се ожени. Наказанието на Кибела го достига преди самата сватба, когато обезумелият Атис се самокастрирал под борово дърво, а кръвта му попила в земята. Кибела превърнала любимия си в бор, а на мястото под пинията, където издъхнал Атис, израснали теменужки. Според друг източник, Агдистис/Кибела се покаяла от собствения си акт и в момент на разкаяние помолила Зевс да дари Атис с вечен живот и непресъхваща младост. Оргиастичният култ към Кибела е тясно свързан с тази митологема, обединяваща в едно елементи на (майчина) любов, инцест и наказание.

Фригийските оргии били осъществявани от галите, а въвеждането в жреческия сан се придружавало от необуздани ритуали по планински върхове, включващи френетични танци под звуците на думкащи тимпани и флейти. Ритуалната екстатичност, кулминираща в емаскулация от страна на инициираните жреци, била начин да приемат наказанието на „планинската майка“, идентифицирайки се със съдбата на Атис, и да се посветят на религиозна служба в името на Кибела. Отрязаните фалоси били увивани в кърпи и заравяни в земята, или поставяни в подземни помещения, посветени на богинята, тъй като се смятало, че ще оплодят земята и така ще допринесат за всеобщото възкръсване на природата в началото на пролетта.

Бруталната оргиастичност на фригийския култ към „планинската майка“ е омекотена при пренасянето му в Гърция, но запазва до голяма степен характерните си особености  в Рим, където култът е възприет през 204 г. пр. Хр. През същата година Свещеният черен камък, символ на Богинята майка, с която римляните се чувствали свързани по Троянска линия, е преместен заедно с жреците на Кибела от фригийския град Песинт на Палатинския хълм. Няколко века по-късно Клавдий (41 – 54) ще въведе фригийските ритуали в официалния Римски календар.

Мистериите, наречени Хиларии (Hilaria Matris Deum), се празнували през март, по време на „светатa седмица“ (15 – 28 март), и били посветени специално на двете божества Кибела и Атис. На 15 март, наречен canna intrat (тръстиката влиза), се чествало рождението на Атис сред тръстиките на фригийската река Сангарий, където според преданието го открива самата Кибела.Тръстиките се събирали и внасяли в Рим от cannophores (носачите на тръстика). На 22 март, или arbor intrat (дървото влиза), се отбелязвала официално смъртта на Атис под боровото дърво. За целта така наречените dendrophores, или носачи на дървото, отрязвали борово дърво, олицетворяващо Атис, и го отнасяли с оплаквания в храма на Кибела. 24 март, наречен dies sanguinis, отбелязвал връхната точка на трауренето. Жреците се понасяли в танц, и опиянени от звука на инструментите, изпадали в такава степен на религиозна възбуда, че разрязвали телата си, за да напръскат с кръвта си свещеното дърво на Кибела. В кулминационния момент на този необуздан оргиастичен танц новопосветените жреци се самокастрирали и хвърляли отрязаните си полови органи върху статуята на богинята. Следвала „свещената нощ“, когато идолът дърво се поставял в специална ритуална гробница. На 25 март, ден наречен hilaria, борът се изравял и се празнувало връщането на Атис от мъртвите, като това бил ден на всеобща радост и ликуване, през който царяла пълна свобода. Често този ден на радостта се превръщал в карнавал, по време на който хората можели да казват каквото искат и да се обличат както искат. Празникът свършвал на 27 март с шествие до реката Алмо, където статуята на богинята и другите свещени предмети се измивали с вода от реката. Интересно е да се отбележи, че архигалът бил традиционно римски гражданин, за разлика от останалите служители на Кибела. Ролята му била да надзирава процесиите и да „регулира“ култа на Кибела по такъв начин, че той да не прекрачва римските забрани по отношение на религиозност и религиозно поведение. Особено „екзотично“ от римска гледна точка било смесването на половете и участието в тези процесии на религиозни служители с нетрадиционна сексуалност. Церемониите включвали трансджендър жреци, себекастрирали се гали, както и служители с нормална сексуална ориентация като дендрофорите и канофорите. Самата Кибела била странна за римския вкус, и със своята „двуполовост“ трудно се  вмествала в традиционния образ на римската матрона. Римляните гледали на тези процесии като на типично „гръцки“ или „фригийски“ спектакъл развлечение, а римското религиозно право не позволявало на своите граждани да участват директно в ритуалите поради техния фриволен характер.

Образът на Кибела се отличавал с полова флуидност и алюзия за инцест. Богинята притежавала мъжки и женски атрибути на плодородието, а сексуалната амбигуитивност била присъща за повечето от религиозните ѝ служители. Съществува обаче един определен аспект от характерологията на Кибела, който напомня за твърдата ръка на созополската светица Марина, а именно строго родителският елемент, наказващ тези, които игнорират родителската воля, така както Атис игнорира нейната, когато решава да се ожени. Тази санкционираща, носеща възмездие роля на Кибела, преминава по-късно и в описанието на св. Марина, справедливата и непрощаваща светица. Лукреций, който описва подробно процесиите по време на Хилариите, набляга именно на този аспект на тържествата и интерпретира автокастрацията като интернализиране на вината към майката/бащата. Според него емаскулацията е вид наказание за тези, които не са се вслушали в родителската воля, и престъпвайки я, са се автокастрирали, т.е. превърнали са се в неспособни да бъдат родители и да имат поколение.

Налице е и явен паралел между мита за Кибела и Атис и древногръцката версия за подновяването на природата, представена недвусмислено в култа към Деметра и годишното възвръщане на дъщеря ѝ Персефона от царството на Хадес. В Гърция тържествата, посветени на Кибела, имали малко по-различен характер от римските, като основната част от ритуала включвала влизането на жените в подземни стаи или пещери, наричани „мегара“, за които се смятало, че са входове към утробата на земята или Богинята майка. Както вече бе отбелязано в рамките на тази книга, подобни ритуали се извършвали и в чест на Деметра поради отъждествяването на двете божества. Символи на женската сексуалност, като шишарки и млади прасета, били поставяни от жените в подземните пещери и оставяни там за известно време, през което влизали в контакт със змиите, считани за пазители на свещената мегара. Това се илюстрирало и от изображенията на змии и мъжки гениталии, които жените донасяли от пещерите, след като по правило прекарвали три дни в тях и преминавали през процес на символично „оплождане“. Фалическите змии, за които се смятало, че обитават подземните пространства и пещерите, се свързвали с плодовитостта и били възприемани от древните гърци като символ на мъжкото начало. Тук личи ясно връзката с фригийските ритуали на заравяне на фалосите, отрязвани по време на екстатичните процесии в чест на Кибела и поставяни в подземни помещения, посветени на Богинята майка.

Влизането в пещернoто пространствo μέγαρον и символичното подземно оплождане е гръцкият вариант на мита за Кибела, за която по принцип се смятало, че използва пещери и различни скални образувания за свои убежища. Неслучайно тези вярвания, отъждествявани с „планинската майка“, и пренесени в гръцките колонии от ойкистите, са силно застъпени по Южното Черноморие, и особено в района на Странджа. Свързаните с честването на Кибела мистерии са се съхранили и до днес в различните ритуали за плодородие, извършвани в странджанските пещери. В Бургаския музей се намират два глинени съда от ранножелязната епоха, открити в дълбок скален навес между скалите на „Лъвската глава“, природна забележителност в резерват Ропотамо. Възможно е името на този скален феномен (особено ако е дело на човешка ръка) да е свързано не само със специфичната му форма, но и с култа към Кибела като „повелителка на животните“ и опитомителка на лъвове, с които често е изобразявана.

Пещерно-хтоничният елемент на Богинята майка, свързан с плодовитост и оплождане, преминава логично и естествено в образа на християнската ѝ двойница св. Марина. Скалните пещери и змиите, с които е представяна, са ясни индикации за връзката на християнската светица с езическия ѝ първообраз. От хилядолетия св. Марина, или както е наричана „висията на змиите“, се радва на особено уважение в Странджанския регион, където е почитана като покровителка на плодовитостта и семейството. Според местните поверия св. Марина лекува от безплодие и дарява с деца чрез силата на лековитата си вода. Затова много от църквите и параклисите, които носят нейното име, са построени на места с лековити води, за които се вярва, че са особено целебни в нощта на 16 срещу 17 юли, празникът на светицата. Светилищата на св. Марина се състоят от малък параклис и лечебен извор или аязмо. В Странджа тези светилища се намират обикновено в пещери или дълбоки долове, като пътят до тях предполага дълго и продължително слизане „надолу“, така както диктува и древногръцкият обичай на слизане в „мегара“, типичен за ритуалите, посветени на Кибела и тайнството на оплождането. С една от най-известните пещери светилища на св. Марина до село Сливарово е свързана древна традиция, при която на входа на пещерата се поставят тенекии или сребърни изображения на болния орган, или на цяла човешка фигура, като се е смятало, че болестта ще остане върху изображението в пещерата, а болният ще се излекува напълно.

Без съмнение силата и продължителността на култа към св. Марина по Черноморието, и особено в Созопол, се дължат на популярността на култа към Кибела в Аполония Понтийска и метрополията Милет. Едно сравнение между аполонийската Кибела и созополската св. Марина открива множество паралели в митологемите, свързващи паганистичното божество с неговия християнски еквивалент. Кибела e била наричана Potnia teron, господарка на животните, такава е и св. Марина, укротителката на дракони и демони, изобразявана с чук в ръка. Общ е и пещерно-хтоничният елемент, свързан с плодовидостта и оплождането, аспект, който двете поделят с Деметра. По Южното Черноморие и в районите на Странджа, където някога са били ситуирани древногръцките колонии на ойкистите, пренесли от Гърция мита за Богинята майка, поверието, че св. Марина дарява с деца и лекува от безплодие, е застъпено особено силно. И Кибела, и Марина Антиохийска са олицетворение на строгия родителски аспект и назидателната роля на наказанието. Богинята майка е също любящата, но строга майка на Созополис Марина. Типична за двете е и строгостта в наказанието на тези, които са се провинили пред „закона на родителя“.

На територията на древна Аполония са открити три различни каменни релефа на Кибела, както и множество статуетки, свързани с култа към Богинята майка. Възможно е релефите да са били изработени в самата Аполония, или да са били донесени в колонията от метрополията Милет. Най-старият от трите релефа е обелиск с изразена фалическа форма и е открит по време на дренажни процедури във водите на Созополското пристанище през 1920 г. Според изследователите този най-стар релеф, датиран към края на 6 век пр. Хр., може да се идентифицира като култов монумент от късния архаичен период. Някои автори изтъкват близостта между аполонийския релеф и надгробните статуи на Бранхидите, жреците от храма на Аполон в Дидима, без да го идентифицират като релеф на Кибела. Важно доказателство, че при този аполонийски обелиск става въпрос за изoбражение на Кибела, е голямата стилова близост между него и паметник на богинята, открит в Милет.

Другите два релефа са открити по време на разкопки на мястото на созополската църква „Свети Георги“. Изследователите смятат, че тези каменни релефи също принадлежат на Богинята майка. Това се потвърждава от допълнителни находки на същото място на многобройни теракотени фигурини, изобразяващи Кибела. Единият от тези два релефа е датиран към 5 век пр. Хр. и е направен от мрамор, другият – от пясъчник, покрит отчасти с древен хоросан, което означава, че е бил използван при строежа на раннохристиянската базилика, построена на същото място. Мраморният релеф на Кибела от Аполония представлява седнала жена, която кърми два лъва, седнали в скута ѝ. Изображението на „седящата майка“, кърмеща лъвове, недвусмислено свързва този релеф с най-популярния гръцки образ на Кибела, създаден от Агоракрит, който се тиражира и налага като типичен в цяла Гърция. Фалическата форма на най-стария релеф и конотацията за плодовидост и майчинство, видна в другите два релефа, показват ясна връзка между аполонийските паметници и типичните репрезентации на Кибела. Тези находки, както и множеството фигурини на Великата Богиня, открити на мястото на църквата „Св. Георги“,  са индикация, че раннохристиянската базилика, построена на това място, е била издигната върху основите или в непосредствена близост до античен аполонийски храм, посветен на Кибела. Макар да няма открити останки от този темпъл в Созопол, без съмнение може да се твърди, че Великата Богиня майка се е радвала на голяма популярност в древна Аполония. За това свидетелства косвено и фактът, че Аполония „експортирала“ култа към Кибела в своите колонии.

В политията Дионисополис (Балчик) също имало величествен храм на Кибела. Когато аполонийци, заедно с колонисти от Истрия и Милет, основават колонията през 6 век пр. Хр., те донасят със себе си и култа към Великата Богиня майка. Новата колония е наречена Круни („Извори“) и възниква на мястото на древно тракийско селище. През 3 век пр. Хр. градът сменя името си от Круни на Дионисополис, след като на брега е изхвърлен дървен ксоанон на бог Дионис. Храмът на Кибела в Балчик, открит случайно през 2007 г., най-добре запазеният елинистичен храм на територията на Балканите, е и храмът с най-голям брой открити артефакти и паметници, свързани с култа към Богинята майка.

Монументалната сграда се намирала в близост до пристанището на Дионисополис, а фронтонът ѝ бил с изображение на бог Хелиос. По време на разкопките археолозите попадат на внушителен релеф на „Понтийската майка на Боговете“, както била наричана богинята в тази по-късна милетска колония (а по всяка вероятност и в Аполония), който показва недвусмислена прилика с изображенията на богинята от аполонийските релефи. Също като аполонийските паметници на богинята, „Понтийската майка“ от храма в Балчик е седнала на трон, облечена в хитон, дясната ѝ ръка е положена върху главата на лъв, а в лявата държи жезъл. За разлика от созополския мраморен релеф, където Кибела кърми две лъвчета, при Кибела от Дионисополис лъвът е клекнал от дясната страна на трона. Храмът се наричал Метроон, а асоциирането на Кибела с морето и Понта добавя уникален ендемичен аспект към култовите титли на богинята, типичен и за епиклезата Аполон Иатрос.

Предполага се, че темпълът на Кибела в Дионисополис бил построен през 3 век пр. Хр. и е функционирал до края на 4 век, когато християнството се въвежда като официална религия. В останките на постройката са намерени много статуи, епиграфски паметници и монети, като най-много са статуетките и релефите, посветени на Богинята майка. Откритите находки, както и запазените надписи и списъци на жреци и служители на Кибела, показват, че светилището е функционирало цели 7 века. Според изследователите основният празник на Кибела бил празнуван в полиса през пролетния месец тавреон. Както в древна Аполония, и тук имало тържества (вероятно посветени на Деметра), в които участвали само жени.

Грандиозният храм на Кибела в Дионисополис бил разрушаван неколкократно. Археолозите смятат, че през 6 век е бил ударен от огромна морска вълна и засипан от свлякла се земна маса, която го затрупала напълно. Така, подобно на древните градове Помпей и Херкулан, засипани от вулканична пепел при изригването на Везувий през 79 г., храмът на Великата Богиня майка от Дионисополис се запазил благодарение на този извънреден природен катаклизъм, който го съхранил през вековете като пример за величието и мощта на милетско-аполонийското културно наследство.

Най-хубавата картина е бялата – в която няма нищо и в която разчиташ всичко

0

МИЛКО БОЖКОВ

Най-хубавата картина е бялата – в която няма нищо и в която разчиташ всичко

Обичам много зимата. Белотата с черните ѝ акценти. Сезон, който не оставя природата да бъде разточителна в изказа си. Най-хубавата картина е бялата – в която няма нищо и в която разчиташ всичко.

Тишината… Празнотата… Да можеш да сътворяваш тишина и празнота – ето разликата между доброто и голямото изкуство.

Умиротворен! Когато гледам Големите Майстори съм умиротворен.

Итиността пред себе си. Истинен съм пред себе си и рисувам за себе си.

Милко Божков е роден 1953 г. в с. Ресен, В. Търновско. През 1972 г. – завършва Художествената гимназия в София, а през 1978 г. – “Живопис” в НХА. Автор на над 80 самостоятелни изложби в България, Полша, Чехия, Русия, Австрия, Швейцария, Люкембург, Швеция, Холандия, Франция, Германия. Над 100 участия в групови изложби и биеналета на живописта и графиката в България, САЩ, Мексико, Венецуела, Бразилия, Япония, Дания, Норвегия, Швеция, Белгия, Холандия, Русия и др. Негови произведения са в колекциите на Конгресната библиотека – Вашингтон, Музея на изкуствата – Портланд, Националната библиотека на Франция, Галерията на префектура Канагава, Япония, Музея за съвременно изкуство – Шчечин, Колекция за съвременно изкуство “Петер Лудвиг” – Аахен, Колекция Юго Вутен, Чешка национална галерия, Музея на малкия формат – Бонсекур, Белгия и др.

… Не е важно да живееш с мисълта, че трябва да бъдеш голям художник, а да откриеш своята уникалност. Само времето намества нещата. Една картина става добра, когато я рисуваш с удоволствие и накрая си доволен от нея, което усещат и зрителите. За да рисуваш, трябва ди има повод. Често поводът е чисто случаен и той може да няма нищо общо с това, което ще нарисуваш. Техниката за мен е средство, а не цел. Трябва да знаеш азбуката, за да не бъдеш безпомощен пред собствените си маневри…

Изложба в чест на Стоян Цанев

Преди няколко години‚ Галерия Арте ме изненадаха с покана за изложба на Стоян Цанев – „В чест на Милко“. Стоян не беше разточителен на приказки, послания и публично споделени емоции. Шегувайки се му обещах, че и аз ще направя изложба в негова памет.

-Ааа! -Грешка, Стояне, в твоя чест, разбира се!

Уви. Грешката стана вярна. Трябваша изложбата да е съвместна. Но не е.

Не е и в памет на Стоян.

В чест на Стоян е.“

Милко, април 2019

БОРИС ХРИСТОВ И МИЛКО БОЖКОВ – ПОСЛАНИЯ ЗАКОДИРАНИ В КАМЪК

0

БОРИС ХРИСТОВ и МИЛКО БОЖКОВСАЛОНЪТ НА ПРИРОДАТА (лимитирано двуезично издание – български и английски)

Колекцията САЛОНЪТ НА ПРИРОДАТА е едно духовно и естетическо пътуване, на което двамата автори – поетът Борис Христов и художникът Милко Божков ни изкушават да поемем. Богатството от форми и идеи в нея водят своето начало от посланията, закодирани в Камъка, чийто мъдър смисъл Борис Христов магически превежда в близки до нас размисли и метафори. Те са и основната отправна точка, от която тръгва Милко Божков, за да съчетае цветове и думи и разкрие докрай магията на тези, осветени от поета природни изваяния.

Колекцията от 40 четиристишия на поета Борис Христов и 40 живописни платна на художника Милко Божков е възпроизведена в Книга и в Колекция от 40 авторски giclée арт принтове, направени с 12-цветен Epson Professional пигментен принтер върху 350гр./100% архивна памучна хартия с музейно качество на Hahnemühle. Всеки giclée принт е номериран и подписан от авторите и е придружен със сертификат за автентичност, регистриран в Art Registry системата на Hahnemühle, комбиниран с холограмен стикер с уникален номер на гърба на отпечатъка, който гарантира автентичността на авторските принтове и предотвратява евентуално фалшифициране в бъдеще .

The SALON OF NATURE collection is a spiritual and aesthetic journey, which the two

authors – the poet Boris Christov and the artist Milko Bozkov tempt us to take.

The richness of forms and ideas in it originates from the messages encoded in the Stone,

whose wise meaning Boris Christov magically translates into thoughts and metaphors close

to us. They are also the main starting point from which Milko Bozkov begins combining

colours and words and fully revealing the magic of those natural sculptures illuminated by

the poet.

 

КНИГА САЛОНЪТ НА ПРИРОДАТА – Меки корици Размер: 30,5×36,5 cm / 12×14 in Страници: 96 Фотографии, Поезия, Рисунки, Акварели, Живопис, цена 39 лева

ПРОБУЖДАНЕ НА ПОДСЪЗНАВАНOТО В ИЗКУСТВОТО НА ДАНИЕЛА САМОВОЛСКА-ОВЧАРОВ

0

ДАНИЕЛА ОВЧАРОВ: “Живописта за мен е начин на изразяване на моята естетика и философия с адекватната техника.”

ИНТЕРВЮ НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА С ДАНИЕЛА САМОВОЛСКА-ОВЧАРОВ

Даниела Самоволска-Овчаров е родена в София. Завършва Художествената Академия с магистърска степен в изящни изкуства и консервация и реставрация на икони. През 1994 г. българското Министерство на културата закупува авторската икона на Даниела “Св. Св. Кирил и Методий” като официален подарък oт република България за папата в Рим. Иконата е предоставена на папа Йоан-Павел II по време на тържествата в чест на Кирил и Методий във Ватикана. 

През средата на 90-те години Даниела и съпругът ѝ, художникът Владимир Овчаров, напускат България и се установявят в САЩ, където участват в многобройни изложби и арт представления. Даниела се отдава на живописта, а изпълнените ѝ с искрящ магнетизъм творби биват определяни като принадлежащи към сюрреализма или магичния реализъм.

През 2020 г.  Даниела завършва един отдавна отлаган проект – своите Таро карти: тесте от 78 карти и малка книжка (150 страници) с тълкуването на всяка карта и различни хвърляния на картите. Нарисувала е 78 миниатюри според своите виждания за значението и символиката на всяка карта. Декът се казва “Пробуждане на подсъзнаваното”. Тълкуването на всяка една карта е базирано на нейни проучвания в областта на астрологията и психологията.

Людмила Калоянова:

Даниела, кажи ни нещо повече за себе си – родена си в София, където
завършваш с отличие гимназия за изучаване на класически
езици.

Родена съм на 16. Окт. 1964 в София. Родителите ми са живи, но до пети клас живеех в Ямбол при баба си и дядо си. Те ме възпитаха и пробудиха моя интерес към всевъзможни неща. Дядо ми беше енциклопедична личност, а баба ми авантюрист, влюбен в живота. Ходех на уроци по солфеж, пиано, балет, рисуване. Прабаба ми беше ученичка на Дънов и ме въведе в неговата философия. Завърших 32ра гимназия в София с изучаване на латински. С времето все повече неща ме интересуваха. Спортувах лека атлетика, баскетбол, фехтовка и парашутизъм.

Людмила Калоянова:

Как се озова в Албъкърки, Ню Мексико? С какво е известен този
град, освен, че в него е роден Джеф Безос?

Озовах се в Албъкърки по стечение на обстоятелствата. А останах тук защото ми харесва. Ние имахме изложба с авторски икони (не копия на икони) в галерия Peyton Wright в Санта Фе със съпруга ми. Tова беше 1995 година. През 1996 година решихме да се преместим с двете си деца в САЩ. С помощта на наши приятели от Академията съпругът ми започна работа в Албъкърки по неговата специалност и си направи работна виза. Така се озовахме в този град. За мене е известен с единствената в Америка Фламенко Академия, в която изучавах този танц 4 години.

Не зная с какво е известен градът, може би с вида чушки chili papers. За първи пьт чувам, че Джеф Безос е роден тук. Пътувала съм из цяла Америка без щата Аляска. С мъжа ми правим Арт Шоута и изложби в галерии из цялата страна, затова обикновено повече от половината година не съм си в къщи. И всеки път, когато се върна ми харесва повече от всяко друго място. Но това е въпрос на вкус. Тук винаги е слънчево, никога няма мъгли. Небето е невероятно и хората са много естествено любезни.

Людмила Калоянова:

Завършила си Художествената Академия в София, специалност
приложно изкуство с мастерс в консервация и реставрация на
икони. Кога се обърна към живописта и продължаваш ли
работата си с икони?

След гимназията исках да уча много неща. Имах интерес към физика, математика, археология, медицина, музика, режисура. Като последно завърших Художествената Академия. Специалността консервация и реставрация включва консервация на метал, камък, стъкло, порцелан, керамика, текстил, хартия, стенописи, мозайки, картини, дърво, икони. За да се реставрира едно произведение на изкуството, реставраторът трябва да има много широк спектър от знания. Детайлното познаване на материалите и технологиите, използвани за направа на оригинала са задължителни. Нашият професор Любен Прашков ни казваше “Вие сте доктори на произведенията на изкуството”. Обикновенно с дипломната работа си избираме в коя област на реставрацията ще се насочим. На мен ми беше интересно реставрирането на стари картини, икони, стенописи. Това е свързано с много други науки – химия, технология, история, теология, философия, естетика дори графология. Живописта за мен е начин на изразяване на моята естетика и философия с адекватната техника. Изучавала съм технология на живописта. Това е като да се учи азбуката и да се учи човека да чете. Когато започне да използва буквите, за да създаде произведение, това е същото като да използва живописната техника и да създаде живопис. В момента не се занимавам с реставрация и не правя икони. В много редки случаи за приятели правя реставрация на скъпи за тях картини.

Людмила Калоянова:

Творбите ти се окачествяват като принадлежащи към магическия
реализъм или сюрреализма. От къде черпиш вдъхновението си?

Аз не работя в един определен стил. Рисувам това, което искам в момента. Но всичките ми картини, като изключим абстрактните, са с фигури.Фигуративна живопис. Интересуват ме хората, може би затова ги рисувам. Нямам пейзажи. Обичам разговори с приятели или непознати в тъмен задимен бар на фона на протяжна музика. Покоряването на планински върхове с раница на гърба не е част от живота ми.

Не определям творбите си като принадлежащи към някой стил. Картините ми са отражение на моята философия и душевност. Аз не принадлежа към определен стил, затова и картините ми са такива. Но различни арт групи включват в общи изложби мои картини. Те си измислят имена като Visionary, Fantasy и т.н. Вдъхновение не знам откъде черпя. Винаги имам ужасно много идеи. Просто избирам коя от тях да реализирам по-напред.

Людмила Калоянова:

Жената е в центъра на твоята творческа вселена. Каква е
нейната роля и как я представяш в творчеството си?

Предпочитам да рисувам женски фигури, защото свързвам образа на жената с богинята майка. Образът на жената е по-многопластов и мистичен. Жената е изплъзващ се образ, като дим, като полъх на вятър, по -интересен образ като модел. Аз обичам нюансите, лекотата, илюзията. В моите картини жените са представени като богини, като мистични фигури, излелзи от легендите. Както казва баща ми: “От дете все рисуваш принцеси”.

Людмила Калоянова:

Кой е любимият ти художник?

Харесвам много художници, но любими са ми Гюстав Моро, Лукас Кранах (старши), Одион Редон, много български художници също, а любимите ми са Явора Петрова и Вълчан Петров.

Людмила Калоянова:

Като творец колаборираш със съпруга си, Владимир Овчаров,
който също е изявен художник. В какво се състои тайната на творческия ти тандем с Владимир?

Съпругът ми е художникът Владимир Овчаров и сме заедно от 35 години, но никога не работим заедно. Той си рисува неговите картини, аз моите. Той си прави неговите скулптури, аз – моите. Ние може да сме тандем в живота, но не и в творчеството. Ако питате как двама художника съжителстват толкова време – няма тайна. И двамата сме си самодостатъчни, затова се забавляваме с компанията един на друг.

Людмила Калоянова:

Как се чувства творецът, който трябва да работи и твори извън
границите на България?

Аз не знам как се чувстват другите, които творят извън България. За себе си само мога да кажа. Никога не съм ходила на работа – нито в България, нито в Америка. Аз си рисувам, за мен няма значение, в коя страна го правя. Разликата е в друго – в Америка конкуренцията е много по-голяма. Това е изключително стимулиращо. Пазарът също е по-голям. Не че хората купуват повече изкуство, а като територия и население предлага по-големи възможности. Обичам да пътувам и обикалям различни места, където да излагам работите си.

Людмила Калоянова:

Какво ще пожелаеш на българската творческа диаспора?

Пожелавам им да са живи и здрави, да са изпълнени с ентусиазъм и да вярват в себе си.

„ТЯ…“ – ЖЕНАТА И НИЕ – МЪЖЕТЕ…

0
Един разговор на Георги Николов със Златимир Коларов за ръкописа на сборника с разкази „ТЯ…“, който предстои да бъде преведен на гръцки и издаден в Кипър.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Приятелю, в послеслова си към книгата „Тя…“ споделяш, че поставяш Жената по-високо от Мъжа в личната си градация на моралните ценности и убедително обясняваш защо. Значи ли това, че вече не можем да говорим за „силен“ и за „слаб“ пол?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Биологично е доказано, Георги, че силният пол е жената, преценено от продължителността на живота при двата пола, мъртворажданията на мъжките и женските плодове, устойчивостта на болестни въздействия и много други, незабележими в ежедневието, но реални факти и детайли. Това еволюционно е напълно оправдано – жената зачева, ражда и се грижи да опази и съхрани живота, жертвайки често спокойствието, сигурността и себе си, нашата роля в процеса на създаването на живота е доста по-скромна. Както казвам в послеслова на сборника с разкази „Тя…“, който ти цитираш – „…Мъжът воюва и убива, Жената ражда и се грижи, мъжът отнема животи в битките, Жената дарява живот и в мир, и в битки.“. Когато мъжът воюва, не означава, че закриля, което отчасти би оправдало агресивността и яростта му – виждаме го при всички войни от миналото и сега! Това определя Жената като по-висше творение в очите ми от мъжа. Поради това категорично се определям като феминист и негодувам срещу унижението, агресията и всяко посегателство върху независимостта и свободата на Жената под каквато и да е форма! Някъде четох, че културата на една цивилизация се определя от отношението й към жените. В тази насока виждаме колко съвременни „цивилизации“ са несъвършени, ретроградни и третират жените като „втора ръка“ хора. Това им дава формулираното от тях псевдоморално основание да властват над жените, да ги експлоатират и унижават. Така, естествено, в отговора си стигнах и до Истанбулската конвенция и до истеричните спорове, които се разразиха в нашата страна, за която имам свое ясно и категорично виждане, подкрепено с факти, различно от ширещото се мнение, както и за причината за разразилите се спорове, но няма да го споделя сега. Обект е на дълъг разговор, може би на друго интервю.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Всички разкази в сборника са несъмнено раждани след наблюдения на реалността. В тях пулсират личното страдание, нравственият катарзис, обичта към ближния, любовта като безценен дар… Това вид изкупление ли е, налагано им от съдбата, или просто така се е случило?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Трудна е съдбата на Жената. Винаги така е било. От край време е трябвало да оцелява, да се грижи и опазва близките и децата си от суровия и жесток мъжки свят, в който властват агресията, алчността, властта, задкулисието, ненавистта, парите… Единственото, което може да изплати безбройните жертви на Жената е любовта, обичта на ближния, сигурността за скъпите й хора. Тя друго не желае, това за нея е смисълът, катарзисът. В тази насока нелепо ми звучат религиозните трактовки за първородния грях на жената. Сътворили са ги схоластици, женомразци. Не мога да разбера как разделят майката от блудницата в Жената! Защо в своят майка виждат отдадената любяща майка, а блудницата в другите жени?… И всичко казано дотук – връщам те към първото изречение на въпроса – е почерпано от десетилетия наблюдения в болницата и живота на хиляди женски постъпки, съдби и драми. В болницата, пред страданието и страха, хората разкриват без да го съзнават всичко скрито в душите им, затрупано под пластове етични норми, възпитание, комплекси, в болницата хората са такива, каквито са в същността си. За професионалиста лекар и писател не е трудно да ги разчете. И всичко, с което съм се срещнал и видял затвърждава в мен преклонението пред Жената – никой не е способен на саможертва като нея!
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Как мислиш – мъжката половина от читателите ще възприеме ли твоите послания, или ще ги отрече с твърдението, че всички преодоляваме перипетии в отредената ни орис?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Перипетиите не трябва да бъдат „препъни камъни“ по пътя, Георги! Винаги ги е имало и винаги ще ги има. Те са удобен аргумент за оправдаване на слабостта от малодушните, слабите и страхливите. Силните и благородните не коментират перипетиите, те анализират безпристрастно ситуацията, устремени към целта, преследващи успеха и възхода. Възхода в личен и социален план. В този аспект, мисля си, логично е тези, които приемат посланията в книгата да са от вторите, защото посланията са безкористни, хуманни – много читатели, включително и ти са ми го казали, а които ги отхвърлят да са от групата на малодушните, страхливите и слабите. Казвам това не, за да оправдая евентуалните слабости на книгата, или да възвеличая автора, а, за да провокирам скептиците и резервираните да се замислят за себе си, за другите, за всички. И дано достигнат, не до посланията на книгата, а до общочовешкото разбирателство и всеотдайност, без които не може да съществува хуманността.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Може ли въобще да говорим за равенство между мъжа и жената, или това е спорна тема, обречена да съществува докато свят светува? И в кръга на тъжната шега приемаш ли твърдението, че любовта на жената минава през сърцето, а на мъжа – през стомаха?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Мъжете и жените не сме еднакви физически, психически, емоционално, просто сме различни не като същност, а като изява – двете половини на чудото Човек, който не би могъл да съществува без някоя от двете си съставни части. Ако говорим за равенство между жената и мъжа, то е в еднаквата отговорност, която носим към нашите дела, към нашите и чуждите деца, към другите край нас, към природата, изобщо към света. И всяка от двете човешки половини трябва да отдаде максималното от себе си, съобразно своята индивидуалност, в опазването на децата, природата, света… Така, отсъдено по делата ни, ще бъдем равни. Другото е безсмислено говорене. Относно правата – категорично трябва да бъдем равни на всички нива от старта до финала – в семейството, в работата, в обществото. Равенството означава зачитане на правото на другия да реализира своя избор, да избере посоката и пътя, ако е възможно да му се помогне, ако не може да му се помогне, да не му се пречи. Относно сърцето и стомаха – сърцето на жената е ранимо, крехко, разбиращо, добро и прощава великодушно слабостите на мъжа, една от които е зависимостта ни от стомаха.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Патриархално ли е все още обществото у нас през ХХI век? И какво не му достига, за да се отърси от вехтите си предразсъдъци?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Предразсъдъците не винаги са лошо нещо, Георги, когато са израз на изкристализирали в годините морал и етични норми, например. Имаш предвид закостенелите, схоластични предразсъдъци. Те са обречени – особено сега в динамичния и бързо променящия се и развиващ се свят. По естествен начин хората се отърсват от тях и вървят напред. За съжаление, наред с ретроградните предразсъдъци, много и от добрите класически патриархални представи за света, за отношенията между хората, между младите и старите и много други се рушат. Много често главоломно, в много случаи и безвъзвратно. Това, неминуемо опошлява света и хората. Както казах в миналото си интервю с теб, настроен съм носталгично патриархално. За, съжаление, наивността и красотата на онова отминало патриархално време не може да се върне, да се повтори, просто животът стана друг – задъхан, забързан, безкомпромисен в голяма степен. От това губим всички – от децата, които все по-малко имат детство заради задължения, техника и компютри, до възрастните, които сме изтрили детството и детето в душите си, устремени към призрачни химери – просперитет, власт, влияние, пари… Цената на тази наша неразумност е висока, защото несъзнателно убиваме най-ценното в душите си – детската наивност, искреност и чистота.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Ако можеш, от какво би спасил и предпазил героините си в сборника „Тя…“ и с какво би ги възнаградил?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Бих ги възнаградил с любов. Мисля, че дарената любов прави всяка жена щастлива, любвеобилна, силна, жертвоготовна. Любовта я окриля, въодушевява, разкрасява. Изпълва живота й с красота, със смисъл. И в най-щастливите моменти някъде дълбоко в душата й, скрито зад лъчезарието на любовта, се таи и сърцето й се свива от стаената тревога да не я изгуби. В тези моменти, водена от изначалния инстинкт да я запази, Жената става още по-трепетна, всеотдайна, любвеобилна, състрадателна към посестримите си, ревнива към съперниците си. И това прави Жената и любовта й още по-красиви. Да не забравяме, че да разцъфне Жената като цвете зависи в голяма степен от нас – мъжете. Любовта липсва за много от героините в сборника с разкази „Тя…“ – или е отлетяла, или изобщо не е дошла, или животът е взел любимите им хора и ги е оставил сами на пътя. Въпреки това те превъзмогват болката и мъката и съхраняват силата и любовта си, както са го правили техните прародителки хиляди години и това е направило Жената витална, силна, свирепа, когато закриля близките от посегателства, непреклонна, когато устоява любовта си. Относно предпазването, бих предпазил героините си от забрава – забравата наранява тежко нежната женска душа, жадуваща за ласка, петимна за взаимност.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
И накрая на нашия разговор: трябва ли да се опитваме да разгадаваме необятната, енигматична женска вселена, или просто да се подчиним на нейния непреодолим зов?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Много е вълнуващо и красиво да се подчиним на зова на Жената! Да й дарим любовта, мечтите, живота си… Както и обратното, разбира се – жената да дари на мъжа душата си. И няма нужда да разгадаваме вселената на другия, да надзъртаме в светлите и тъмните й дебри, да гадаем какво има там, какво се крие в безбрежните пространства, непознати дори за самата нея, трябва просто да й се радваме и наслаждаваме, да я чувстваме и съпреживяваме, да й се отдаваме и да се радваме на взаимността й – това, мисля, е най-висшето благо за душата. Защото е в името на живота, сътворен от любовта ни с нея, животът, който ще ни надживее в нашите и в децата на нашите деца…

EMBRACE THROUGH POETRY: ПЪРВА ВИРТУАЛНА СРЕЩА НА БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ В САЩ

0

 

На 5 декември се състоя първата по рода си виртуална среща на български поети в САЩ под надслов Embrace through poetry (Поетична прегръдка).

Срещата бе организирана от Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джързи и Делауер (БКЦ) и Лигата на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС). Модератори на срещата бяха Ивайло Христов, Пламен Кръстев и Людмила Калоянова. Людмила благодари на участниците за ентусиазма, с който откликнаха на идеята да се включат със свои творби.

„Събрала ни е поезията, а тя наистина умее да свързва и докато ни подканя да оголим душите си, ни помага да открием себе си в другите, да излекуваме раните и да намерим истинската си същност.

Това е особено важно в моменти като сегашния, когато физическите разстояния определят отношенията ни с другите. Поезията е в състояние да изгради мостове от думи и чувства, да елиминира разстоянията и да отхвърли всякакви ограничения. Тя е начин – чрез силата на думите и словото на душата – да изтласкаме тъмното и призовем светлината и любовта“, сподели Людмила.

Какво прегръщаме, до какво се доближаваме чрез поезията? Как творим далеч от родината – или родината е само една, тази на словото и духа? Пишейки на родния език зад граница, променяме ли духовните измерения на България?

Участниците в тази уникална поетична среща се опитаха да споделят мисли и да отговорят на тези и други въпроси, свързани с ролята на поезията.

Свои стихове прочетоха поетите Васил Славов (Питсбърг, Пенсилвания), Людмила Калоянова (Питсбърг, Пенсилвания), Кремена Кирилова (Атланта, Джорджия), Снежана Галчева (Чикаго, Илинойс), Калина Томова (Чикаго, Илинойс), Михаил Цветански (Чикаго, Илинойс), Бойко Антонов (Вашингтон, Окръг Колумбия), Даниела Найбърг (Сиатъл, Вашингтон), Нели Тончева (Вирджиния Бийч, Вирджиния), Катерина Стойкова (Лексингтън, Кeнтъки).

 

10 ГОДИНИ ОТ КОНЧИНАТА НА ГОЛЕМИЯ ПИСАТЕЛ АТАНАС СЛАВОВ

0

АТАНАС СЛАВОВ (1930-2010)

ПИСАТЕЛ, ДИСИДЕНТ, АНТРОПОЛОГ, СЕМИОТИК, ПОЕТ И БАЩА. ПОЧИВАЙ В МИР!

Съботна среща с великото мълчание на волската душа

Уморен съм. Лутам се. Уморен съм от този наш крясък на подмокрено пеленаче.
Досадно ми е. Какво пеленаче сме всъщност? Хиляда и триста годишни сме!
Решавам да се върна в родния си град, за да търся – не зная какво, – но зная, че търся, че се лутам. Корени – нещо си. Да всмуча някакви първични сокове – някак си. Да зажужи всяка фибра на тялото ми искам, и да влезе в душата ми в пълна хармония с битието ми – и отсамното, и отвъдното.
И взимам нощния влак за Сливен.

Събота. 23 юли б часа сутринта.
Събуждам се в стаята на един приятел: най-близката стая до родната ми къща с изглед
към Сините Камъни, в която ме поканиха. Ако родните къщи са корените, сините
балкански зъбери над тях за нас сливенци са метафора за небесата ни.
Вдигам пердето да ги видя, но са скрити в облаци. Рано ми било. Вместо тях гледам –
каква изненада! – на радиатора под прозореца лежи едно опърпано томче с Елин-
Пелиновите „ Щъркови Гнезда”. Нека обясня защо това е толкова поразително. От дълги години вече имам остра нужда от Елин Пелин. Уморен съм от култивираната си балканска – ако искате – жеравненска човечност. Направо съм гладен за шопската му жизненост, в която човек се е издигнал, както казва художникът Генко Генков, до нивото на кучето; или литературно казано, до гейзера на природността ни, където любов и омраза, радост и тъга са изсечени ясно като деня и нощта, като младостта и старостта, като черното и бялото. Колко години вече като Бешков искам да мога, като се уморя, да се залепя за страната на белия вол и да всмукна от неговия океан от енергия. Как искам да забравя християнския си дълг и да любя, когато любя, и да обърна гръб и да си ида, когато сърцето ми е изстинало. Как ми трябва да го препрочета. Пак. И ето – провидението го пъха в ръцете ми. Само първо да ида дотам, дето съм се родил, да намеря точното място сред новите блокове, защото скоро е рожденият ми ден, и искам в часа на раждането си да бъда там за минутка-две, да стъпя върху този мистичен „ Сезам ”, захлупил единствения ни истински корен –
родната почва.
Отварям „Щъркови гнезда” като предястие към предстоящата наслада; да туря пръст
наслука, да видя какво ми се пада, и да вървя, че да се върна да потъна в книгата.
Страница 27. Пръстът ми сочи: „…влачил оралото дълги години безропотно, с
великото мълчание на волската душа…”
Ръми. Тръгвам. На две крачки оттук бе родната ми къща. Георги-Кръстевата къща. И аз
вървя, покрит с роса, и Сините камъни са се загубили в мъглата, и в съзнанието ми се
надува като бяла пряспа образът на Белчо – стария вол.
И аз съм стария вол.
Но не познавам още великото мълчание. Още дрънкам. Пиша.

Всяка история с вол си има и крава. И всяка история с момче, връщащо се да види къде му е хвърлена пъпната връв, си има и баба. Майката е космическата врата, през която минава великото послание на джинса – поредната стъпка, но посоката на тази поредна стъпка се очертава между баба и внук.
И ето я баба Янка в първата сцена от комедията на моя живот; отвързва кравата от
оборчето на кирпичената къща под Бартмук баир; отърква я край осемгодишното борче, дето тате го е посадил, като се родила голямата ми сестра, и я извлича из вратника. Оттук надолу ще се мъчат двете до другия край на града през вади, песаци, булвани; ще дефилират пред постоянното присъствие на кръчмата на Влашкия ( „Ей я Бонъовица – викат мъжете – пак внук й се родил” ), че пред прогимназията, че метрополията, дето е сега гимназията, златарската чаршия ( „Ха тъйцък” – подвиква Тангото от колоездачния си дюкян подире ѝ ); а тя дърпа, дърпа кравата, додръпва я до Татар Мезар, свива при кръчмата на Георги Вичев между джамията и евангелската църква и хайде в Георги-Кръстеви, дето мама ще ме избута в света от този корем за два чифта близнаци. Кръстевица я насочва:
– Тука, Янке! В пералнята, нали знаеш?
– Знам ми! – Вкарва баба кравата под навесчето до лятната кухня. Как да не знае.
Водила е кравата за Марето преди 8 години, за Лилето преди 6. Сега кравата нова,
навесчето старото. И се чуди кравата, зяпа, преживя.
Лято. Пот.
– Ха седни! – Сядат на пейката под севлийките на двора. Ще ме чакат да се пръкна. Ще пие мама прясно мляко всяка сутрин. 40 дена поред ще ми дава да суча чистите витамини, изпасани от кравата от острите треволяци из камънака на Новоселската река, дето се разлива при гарата. Че след туй стига; баба ще задърпа билата си рогата пряспа обратно нагоре към циганската махала.
Тази проста, смешна човешка грижа, тоз толкоз щедро разпилян труд, допринесъл само за зрънчище файда – какво чудо е! Каква сила!
Тази първична енергия: искам да я почувствам отновои да спра да мисля и – как!как! – да се влее тя пак във всички нас – от тревата, през баби-янкината крава, през налетите гърди – на майка и на родина – в неповитото ново тяло на нацията. Да не мислим, да не църциркаме литературна плесен и отрова, а да се разлеем щедро, широко с животинското спокойствие на живата природа, заквючена от този чуден шоп – Елин Пелин – в прашните страници връз радиатора в спалнята ми тази сутрин.
Ето го! – бучи през мен сега. Чистата енергия. Слънцето.
Така започва всеки негов разказ, надига се и плисва върху нас великият пролетен
прилив на сила и светлина.
„Още при първия живителен дъх на пролетта…току-що се очисти небето…” или „
…родното селце, кацнало на високото право срещу слънцето…” или „…на припек на
баира…въздух пропит от топлина и пролет…” или „ моето хубаво село, вечно огряно от
слънцето…” или „…из едно море от светлина и слава се показваше пламналото лице на майското слънце…”
И ето тръгват Божи товари, носени от високите ветрове на всемирната жизнена
енергия. Срещат се и се разминават или се сблъскват хората като животни – не! – красиви, казвам, красиви като кошути, като елени, като виещи се соколи, като моми и момци…

Ето! Иглика потъва в огъня на горския. Ето! По цял ден щърковете хвъркат, отлитат,
долитат, любят се, мъкнат клечки, парцали, нареждат домакинството си.
Станчо полякът пристъпва плахо като кошута към вдовицата Стоилка. Самичка душица
потъва в топлината на мащенската прегръдка. Мъж целува вола си. Не може само! Добро, лошо – трябва да се живее. Колкото и да църцори трябва си то човешката любов; животинската и човеката топлина на всемира трябва, без която сме нищо.
В обиколката си намирам севлийките, под които преди 62 години баба Янка и буля
Кръстевица са каканизали на сянка, докато ме чакат да дойда на този свят. Оцелели.
Оцелели – уви! – като свидетели на позорната „интерпретация на Вечното” в българската ни природа от последните четири десетилетия: интимното се е превърнало във вулгарно, скромното в мизерно, непридирчивото в мръсно и отвратително. Там дето беше дъсчената пейчица между севлийките е изгъмулен боклук. Чемширеният двор се е превърнал в изтърбушени улици, криви дувари, оклъощавели паркчета, фиданки попарени, недоправени, недосрутени стени – гетото на всички гета. И сметта от околните блокове 20 години вече се хвърля в глухата им китка: парцали от разкъсани женски пликчета, мръсотии нечувани, счупени бутилки, строшени тухли, пласмасова смрад. Центърът на Сливен!
Оттук на рождения си ден ще смуча живителната енергия на корена си! Как ще стане
това?
Защо това безумно грозилище всеки ден и всеки час? Не им се живее ли на хората?
Наслада ли е някаква от незнайно досега българско чувство на саморазрушение? Строяха хорицата: баба Янка, дядо Бонъо. Зафир някой там, Влашкия, Тангото – и диваци някакви отнякъде пръкнаха да рушат де що видят, за да нямаме помен от дядо и баба, да сме голи писукащи соколчета пред дулата на ловните им пушки, патици дремещи на заспалата вода, на които на „три” ще отнесат главите; рухващи волове в калта. Хлопат с клюнове щъркове, неразбрали защо изведнъж изчезва човешката любов към тях, дето ги вика всяка пролет от толкова години. Нашето градене е отишло по дяволите. Натиснат е спусъкът.
Паднала е брадвата на Нане Стоичко.
Защо?
Тъй шъй тя!
Ето го видението за катастрофичното в българския характер, както го е прозрял Елин
Пелин. Дума по дума. Нане Стоичко с дива наслада върти брадвата. „Скоро грамадното дърво се залюля и страшно се наведе. Разтрепераха се смъртно клоните му, дънера изпращя, сякаш извика от болка. Убитото дърво се наклони бавно и падна на поляната с трясък и проклятие. Крехките му съчки се изпочупиха с плач. От разрушенире щъркови гнезда се дигна прах.”
И той си взима скъсаната капа, която щъркът открадва, заплатил за това с единствената радост на цялото село от век насам – петостволата върба, дето гнездят всяка пролет щърковете. Със защитена чест, идиота му с идиот! Продемонстрирал коравата принципност на бъдещия български политик.
Има в Елин Пелин вечно и свято начало, идващо от природата на човека и животните.
И има ефимерни увлечения на деня, преходни страсти и заблуди, които убиват и рушат вечното и святото, и прекършват неговата предначална красота. Когато това стане, според нашия вечен шоп, извършен е грях. Когато ловецът види красотата на един уморен паток, заспал на спокойната вода след дългия ден, в който е търсил другарката си, и все пак го застреля, това е грях.
Нашите държавници, ние самите; казваме ли е че е грях, когато убиваме нашата
жизненост, нашето природно трудолюбие, нашия устрем към красотата и топлината на
отношенията, нашата страст да гледаме децата си и да им се радваме, нашия живот на
вдовец и вдовица, плахо пристъпвщи с отворени обятия един към друг? Нашето тътрене на Белчовци и Белки през град и село нанякъде накъдето трябва? Великото мълчание на волската душа, когато го нарушим в себе си, усещаме ли, че е грях?

Не ща венеца, с който героите на Елин Пелин украсяват рогата на своите волове.
Просто оставете ме на мира да тътря ралото на джинса си напред, оставете ми сянката на моите севлийки, да попреживям в нея през летния пек някога, когато грохна от умора.

Атанас Славов

ВИВИАНА АССА: МEЖДУ ЧЕРНОБЕЛИЯ И ЦВЕТНИЯ БУРГАС

0

ИНТЕРВЮ НА РУМЯНА ЕМАНУИЛИДУ С ВИВИАНА АССА

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в
СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор в Агенция „София прес“
и зам. гл. редактор на в-к „Ние, жените“. Има публикации в „Стандарт“,
„Труд“, „Поглед“, „Дневник“, както и в сп. „Септември“, „Български
месечник“, „Море“, „Съвременник“ и др. Автор е на книгата „Любовни убийства”, „Сиела”, 2009, която има две  издания. Носител е на награда за разказ в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието, Марсилия,
2002.

Носител е на Националната награда „Хр.Г.Данов“ 2020г. Автор на българска художествена литература.

„Моят Шабат“ е увлекателен разказ за стария Бургас, приютил различни етноси – евреи, арменци, руснаци, гърци и турци, за традициите на българските евреи в диаспората, за срещите на авторката със знакови личности от журналистическия ѝ период – Христо Фотев, папа Йоан Павел II, Ванга, за живота ѝ с Румен
Леонидов.

Г-жо Асса, неотдавна станахте носител на най-престижната награда
за литература „Хр.Г.Данов. Как се породи идеята да напишете книгата
„Моят Шабат“?

И аз, като повечето родители в България съм разделена от децата си.
И дъщеря ми и сина ми живеят в чужбина. Единият в Тел Авив, другият във Виена. Внуците ми съвсем малко знаят езика на, който съм проговорила, на който съм си защитавала дипломите, езика накойто съм се обяснявала в любов и съм разговаряла нощем с луната, езика, с който съм вадила прехраната на децата си, защото повече от
35 години бях журналистка. Внуците ми почти нищо не знаят за нашата прекрасна балканска страна. И това е драма. Една вечер, когато бях на гости придъщеря ми, беше се родило четвъртото ми внуче, Елиа, и аз помагах за отглеждането му. По цял ден готвех, чистех и подреждах, но вечер, особено на шабат аз се оттеглях на терасата, където се намира стаята за гости. Оттам гледката е прекрасна и имаш усещането,че целият живот е в краката ти. Над главата ми беше надвесило клони
едно много красиво декоративно дърво. Нощите в Тел Авив са приятни – топли и вълнуващи. Та на тази тераса, аз реших да разкажа на моите внуци коя съм аз. Да разкажа за всички шабати, които помня. Защото Шабатът, не е само ден за почивка. В еврейската традиция Той е денят на равносметката. Време за семейството, за децата, време в което, поне за малко трябва да забравиш, че трябва неуморно да работиш,
да печелиш пари, да се изкачваш по върховете на успеха.
В началото идеята ми бе да напиша една семейна сага предназначена само за моето семейство. Но постепенно спомените ми набъбнаха. Мои приятели, сестра ми, мъжът ми ме насърчиха и така се стигна до това томче, украсено с витражите на Марк Шагал. Неочаквано за мен се оказа, че тази лична изповед има голям читателски успех.

По-голямата част от книгата ви е посветена на вашия роден град
Бургас. Коя сте вие? Разкажете нещо повече за вашия забележителен
род. Семейство Асса е известна докторска фамилия и до днес в
града.

Родена съм в Бургас. Повече от 40 години живея в София, но и до днес, като ме попитат откъде съм аз отговарям от Бургас. После уточнявам, че всъщност живея в София. Градът, където си изживял детството си е много важен. Там се крият тайните и особеностите на твоята самоличност. Затова пиша с такава любов за моя роден град. Той винаги ще си остане в сърцето ми. А моят род си е едно съвсем нормално еврейско семейство. Не бих казала, че знаменит, но това е моето семейство. Единият ми дядо е бил файтонджия, другият предприемач и търговец. Единият е бил повече
хъшлак, другият образован, знаещ и дори малко надменен. Но и двамата са ми много скъпи и в момента докато изричам тези думи се насълзявам и се сещам за едно стихотворение на Марина Цветаева, в което голямата поетеса разказва за своя дядо, разбойник… „Такъв цигулар е дядо ми бил, такава съм и аз поетеса…“

Разкажете нещо, което сте пропуснала да опишете в книгата си?

Много вълнуващи за мен бяха „Нептуниадите“, които се подготвяха всяко
лято в Бургас. Майка ми по това време работеше в „Културен отдих и украса“
и тя, лично беше ангажирана с организацията на тези нептунови тържества.
Беше невероятно преживяване за целия град. В рамките на това събитие се
състоеше и конкурсът за красиво и хармонично тяло. Млади момичета и
момчета дефилираха по бански върху един подиум инсталиран насред
централния плаж в Бургас. И всяко появяване беше съпроводено с
дюдюкане, подсвиркване, крещене и кикотене… Морето се полюшваше от
брега и сякаш също аплодираше събитието… Тогава за първи път видях
културисти, които заставаха насред подиума и мърдаха мускулите си, сякаш
правеха акробатичен сеанс. Съществуваше една наречена празничност в
провинциалното всекидневие, на този морски град. Въобще лятото беше
пъстроцветно и населено с много туристи, всеки ден се случваше нещо
необикновено. По улиците препускаше празнично настроение, а хората,
дори по-кротките сякаш говореха високо с апломб. За разлика от есента и
зимата, когато градът се изпразваше откъм туристи. Някак си ставаше по-
малък, по- скучен и сякаш черно-бял, като графичен пейзаж. Но на мен ми
харесваше и тогава. Тогава влизах в приказките на Андерсен и Братя Грим.
Самата аз ставах героиня от роман или филм. Мечтаех си за други светове и
необикновена съдба…. Като всички нормални момиченца.

Разказвате така вдъхновено за Бургас. Според вас, днес променен
ли е прекалено много града?

Аз живеех в центъра на града, близо до Историческия музей. Богориди,
която по мое време се казваше улица Ленин, беше сякаш най- вълнуващото място, защото отвеждаше хората до морето. Тя завършваше до казиното, където имаше перила и всеки, който отиде до там може да се облегне на перилата и да се полюбува на непостоянния характер на морето. Оттам ако искаш може да слезеш до мостика. Това са знаковите места в Бургас, които слава Богу ги има и днес, благодарение на ПР агенция „Имидж едвартайзинг“, които възстановиха перилата на Морската градина. Това е най-вълнуващото място на Бургас. Там влюбените си определят срещи, там дефилират сърцата им по лунната пътека, която нощем разделя морето. Там наблюдаваме парада на украсените кораби в Деня на военноморския флот … Оттам се взираме за да видим фарът на остров Св.Анастасия и да си представяме че , там се намира замъкът Иф на Граф Монте Кристо… И т.н. и т.н. После, разбира се връщаме обратно и преди да стигнем Богориди, съвсем в началото на морската градина правим
една ритуална пауза пред Гъбката , която и днес я има и където изпиваме по една газирана лимонада или сироп, аз предпочитах мента… и чак тогава се прибирахме… всеки при своите сънища.

Според Вас, кое обединява хората и кое може да ги разграничи?

Замислих се. Хората сме толкава различни… Но когато се изправим пред
някаква трудност или проблем ставаме единни, солидарни. Ценностната ни система беше някак по-изтънчена – да създаваме, да си помагаме. Добротата и почтеността бяха на пиедестал… Знам ли? Все си мисля, че морето е участвало в създаването на човеците по тези места. Затова хората тук са по-емоционални, по-сантиментални. Струва ме се, че пейзажът оказва влияние над създаването на индивида. Не е възможно да съзерцаваш красота и да си лош. Така си мисля, но реалността често ме
опровергава. В моето детство имаше едни наивни книжки, дори малко глуповати и фалшиви по социалистически, за Тимур и неговата команда.
И ние децата се опитвахме да подражаваме. Създавахме в училище такива команди. Нашата команда се казваше „Морска чайка“, сякаш има и други чайки… ама толкова ни беше акълът. Заразена от този ентусиазъм, веднъж щях здравата да си изпатя. Бях май трети клас. Времето бешестудено и на връщане от музикалната школа, помъкнала моетовиолончело ме заговорва един младеж и ми казва да го придружа да му
помогна да пренесе някакви тежести… Аз съм дете под десет години, но
се втурвам да пренасям тежести на някакъв млад мъж, който по всяка вероятност беше педофил. През цялото време докато вървях с него, аз си мислех и пресмятах каква дейност ще отчете нашата команда, за разлика от командата от съседния клас, която се казваше „Морски дракон“. Колко много работа ще свърша. Този мъж ме отведе в една триетажна къща близо до гарата. Отпред си спомням, че имаше стоварени въглища.Помъкна ме по стълбите и започна да наднича през ключалките на
вратите. Малко по-малко самата аз започнах да се смразявам от ужас, подсъзнателно усетих, че се случва нещо опасно и страшно. Когато започна да ме опипва се разревах. Бях облечена със зимно палтенце и вълнен панталон. Помъкнала моят голям инструмент. И най-неочаквано мъжът ме изпъди. И до днес нямам представа кое обстоятелство ме спаси, дали моето виолончело или маниакът е чул някакъв шум… Нямам представа. По-късно, като криминална репортерка съм се срещала с педофили. Знам, че те не се отказват лесно. Всяка дребна подробност на съпротива ги настървява все повече, но аз извадих късмет. Ето как моят пионерски плам беше бързичко отрезвен. Като разказах вкъщи историята майка ми и баща ми полудяха от страх. Разпитваха ме, дадох показания в милицията на едно ченге. Забраниха ми категорично да разговарям с непознати и в никакъв случай да не им помагам. Ето разказах ви една
почти криминална история с възпитателен характер. Понякога прекаленото събиране… може да доведе до разделяне на хората. Шегувам се.

Книгата ви е своеобразен мост между различните етносите в
града. Лесно ли е да се случи това в един морски град? Как са се
погаждали навремето хората?

Много хубаво си живееха. Знаеха езиците си, познаваха религиозните ритуали на общността и ги почитаха Помагаха си. И ако този педофил, се беше изпречил пред който и да е турчин, грък арменец, евреин, циганин или българин щеше да бъде натирен в дън земя от всички вкупом. Това се казва общност – доброто ще ги
събере. Лошото ще ги раздели. Независимо каква вяра изповядват и каква религия почитат. Веднъж в къщата при дядо ми дойде една циганка, не помня за да проси или за да си търси работа, но дядо беше нещо уморен, ядосан и я изпъди. Спомням си баба ми как увисна на ръката му, за да го спре. – Михаел, каза му тя, грехота е,
не виждаш ли жената е кърмачка. После видях, че и даде вързопче със стари дрехи и храна. Насълзявам се, като си спомням за тезипочтени и добри хора… Кой ги е учил да бъдат такива? Животът? Не лекият, а суровият живот. Защото те нямаха много, но бяха винаги готови да дадат на по-бедните от тях. Ще ви разкажа още един случай. На времето в много лютите зими, еврейската общност в Бургас са събирали пари за най-бедните да им осигурят дърва, да не измръзнат от студ. Пристига каруцата пред портата на дядо ми, а той ги отпраща с думите: Аз може да съм беден, но съм млад. Ще
работя и ще стопля семейството си. Дайте на други по-нуждаещи се от мен. Толкоз за морала на тези хора от Коджакафалийската махала. Гърци, българи, турци, евреи, арменци… газели са кал до кръста, но душите им били кристално бели. Както беше казал един класик: „Бисер в кал не се топи“. Гордост и солидарност! Поклон!

Какво е днес усещането ви като идвате в Бургас. Според Вас съхранен
ли е през годините духът на града?

Днес Бургас е много променен. И това е много хубаво. И на мен това ми харесва,
защото духът му е запазен. Градът е излъскан, прилича на някаква стара
антикварна вещ, която е реставрирана и изтупана от прахта. Градината, Казиното,
Гъбката, Часовникът, Вълноломът – всичко си е на мястото, но някак поставени
като акценти, сякаш нахвърляни небрежно във всекидневието на града. Те са хем
„отломки от миналото“, но включени в живота. Защото духът е запазен. И
традицията в музиката, театърът, поезията ще я има. Да, пак заради морето, дори
туристически заради летните гастроли тук , където се събират толкова много
почитатели на изкуството.

Какво означава за вас морето?

Като бях малка, не можех да си представя, че има градове без море. Някак си не
можех да го проумея. Чудех се къде отиват хората да се разхождат, като си нямат
море. Бях се сприятелила с едно момиченце, Ани, софиянка, която всяко лято
гостуваше при баба си и дядо си. Ходеха на плаж и тя старателно си събираше
мидички. Чудех и се на акъла, за какво са й. Брегът е пълен с миди, когато си
поиска всеки може да си вземе. Така, постепенно разбрах, че да живееш до
морето е голяма привилегия. Разпитвах я, И в София няма ли море, каква столица
е тогава? Тя се замисли и ми каза: Знаеш ли до нас има едно дере, казват му
Перловската река. Понякога там тече вода, но не през лятото. Така се случи, че
по-голямата част от живота си прекарах в София, но морето не престана да се вълнува в душата ми. Понякога с по-нисък бал, полюшващо и приспиващо. Но,
понякога “вълнението“ е над 9 бала, толкова силно, че да унищожи, да удави
нестихващият спомен. И не кое да е море, а точно Бургаското. Те моретата не си
приличат. В живота си видях много морета, но Бургаското е незабравимо. Защото
точно тук осъзнах, че всяка вълничка загива с плисък. Сякаш се засилва и се
самоубива в брега. Толкова е тъжно. Както е в живота. Както и да го живееш
накрая животът те убива. Да, как да не е вдъхновяващо.

Какво сте искала да кажете на младите хора. И какво мислите, че ще
запомнят от Стария Бургас?

Тази книга съм я писала за внуците си. И смисълът й е да се учат на живот от
спомените си. Да ги събират като красиви камъчета срещнати по пътя, после да ги
хвърлят, за да очертаят връщането от похода им към къщичката на Баба Яга, като
в приказката на Братя Грим. Да ги оглеждат и да ги описват. Да вникват и да
разказват душата си с безпощадността на психоаналитик. Така всекидневието
става по-предвидимо и по-поносимо. Така човек става по-добър към другите и към
себе си. А добротата те прави и по-щастлив. Завистта и болезнената амбиция
убиват. Аз бих искала моите внуци да са щастливи хора. Да се научат да се радват
на живота. Толкова е кратък… И е толкова е просто.
А Бургас е моята самоличност и това се разбира от всяка дума без да се налага
постоянно да го натъртвам.


Как приехте това високо отличие, наградата “Хр. Г. Данов”, а освен това
имате още една номинация за литературната награда на „Хермес“.

Тази награда изфуча покрай мен като унищожителен ураган. Завъртя ме
неочаквано и помитащо. Изтъркаля ме в очите и ушите на хората и това,
последното доста ме притесни, защото аз по природа съм доста стеснителна.
Микрофоните и прожекторите не са моята сила. От дете обичам да се завирам по
кьошетата и неосветените ъгълчета на живота. Как може една награда да ме
вдъхнови? Ако трябва да бъда докрай откровена, най-много се зарадва мъжът ми,
Румен Леонидов. Вика, крещя, рева… а аз, здравата се изплаших. Такова високо
отличие, което връчват на много големи писатели. Това е изключителна
отговорност. Разбира се, че имам планове за бъдещи книги в главата си. Но не
разполагам с много време. Всекидневието ми е толкова натоварено с грижи и
отговорности. Та аз дори нямам свое бюро където да подредя мислите си. Хората,
които ме познават, знаят, че тази книга съм я писала в безсънните си нощи, за да
си утешавам депресията. Писала съм я предимно, когато отивам при децата си, за
да им помагам в отглеждането на внуците. Започнах я в Тел Авив и я завърших
във Виена. За творческа командировка не мога и да си помисля.
Това разбира се не означава, че не съм се зарадвала на наградата. Няма спор,
приятно е трудът ти да бъде оценен, но животът продължава да те поплясква и гали с всичката си суровост и любов. И това, изглежда е част от красотата в
разнообразието на Света!

Интервюто взе: Румяна Емануилиду

ИЗ “МОЯТ ШАБАТ”

ТАЛИСМАНИТЕ НА ГРАДА
Някои хора имат ампутиран крак или ръка, а казват че местните идиоти били с ампутиран акъл, но духът им си беше цял. Аз съм свидетел. В Бургас имаше няколко веселяка Изито, Коко, Жоро и тяхната дама Софка. Те се движеха свободно в центъра на града и никой не ги закачаше. Обратното обичахме ги и когато имаха нужда
им помагахме. Такива бяха нравите тогава. Съчувствахме си. Оставяхме си домовете отключени и никой не се осмеляваше да влезе в къщата на съседа си, за да краде. Сутрин идваше млекаря много рано докото спяхме. Оставяхме от вечерта стотинките под празната бутилка и на сутринта, закусвахме с чаша мляко. Така живеехме, без телевизия, без телефон, с разказите на сладкодумците и книгите от градската библиотека. Хората в махалата се познаваха, знаеха проблемите си и се втурваха да си помагат. Жоро беше дребничък мъж със състарено лице, но душата му беше на момченце. Така и не остаря. Имаше много изразителна мимика и беше вечно усмихнат. Къде що видеше дете се спираше и започваше да му се радва, а очите и веждите му се движеха нагоре надоле по сбръчканото му лице в радостна гримаса. Но в това също имаше нещо неестествено. Бях много малка, сигурно на около три годинки. Стоях до фотото на Богориди. А там работеше една моя леля. Мама ме остави пред витрината и влезе вътре, за да й каже нещо. Аз гледах снимките на витрината и в това време ме нападна Жоро с усмивките си. Залепи се за мен и започна да ми се радва и да гримасничи. Но аз изглежда съм разпознала, че в тази радост има нещо налудно. Качих се на бордюрчето пред витрината, разплаках се и се напиках. Мама излезе и започна да му се кара. А той беше толкова добър и безобиден безумец. После се редваше така и на дъщеря ми и аз му позволявах да я гали. Лудостта му се състоеше в това да се радва на децата и наистина го правише от сърце. Изито, беше в доста по-тежко състояние. Мисля, че беше със синдрома на Даун. Пълничък и винаги много
чист. Късно разбрах, че е мой сънародник, Изидор Коен. Родителите му бяха учители и се грижеха много самоотвержено за детето си. И той кръстосваше
центъра, като непрекъснато си говореше нещо сам, но аз нищо не му разбирах. А той държеше дълги речи срещу някакъв въображаем събеседник. Хората му се смееха, но никой не го тормозеше. Даже му се радваха. Коко, беше по-вглъбен. Той беше влюбен в своя транзистор и ходеше навсякъде с него, като главата му беше наведена на една страна, за да е долепена до музиката. В Бургас повечето мъже работеха като моряци. Кръстосваха моретата и океаните и разбирасе от време на време акостираха в някое западняшко пристанище. По тази причина много от моите съученици имаха модните за времето си транзистори, тавите на най-известните групи и певци. Не говоря за шушляците и джакитата (както ги наричахме тогава) и модните джинси. „Желязната завеса” беше спусната и тук, но поради морето беше малко открехната. Вероятно така се е снабдил и Коко със своя любим транзистор, с който бяха неразделни.
Софка, единствената дама сред тях беше сестра на моя съученик, Карло. Баща им беше обущар, а майка им чистачка във фризьорския салон. Много сърцата и добра
жена. Тревожеше се за Софчето и все я наставляваше. А тя беше много сладка, винаги ходеше с една дамска чантичка и се гиздиши с червило. В един безгрижен и безрадостен следобед двама зевзека събраха Софка и Коко, залепен до своя транзистор и ги накараха да се прегърнат и да ходят заедно под ръка. Зевзеците се
кикотеха, а нашите талисмани им правеха шоу. Подиграваха Коко с неговия вечно пеещ транзистор. Софка се поклащаше със своята чантичка. В един момент
тя я отвори, извади оттам една станиолена капачка от бурканче с кисело мляко и каза: “Ям плочи и пърдя музика” и лапна станиолчето. Всички се прививаха от
смях. А нашите герои разбраха, че ги подиграват и се разделиха. Малко обидени те поеха, след стъпките на акъла си.
Всички тези възрастни деца живееха вглъбени в
своята „неравностойност”, както е модно да се изразяват днес. Те не пречеха на никого. Градът беше свикнал с тях, както и те с нашите уж големи, но
твърде несъществени проблеми. И ни съчувстваха.

ЕСЕНТА
Няма по-красиво нещо от есента в Бургас. Както казва най-бургаският поет Христо Фотев,”сезонът на легендите и чашите”. Бях в родния си град и пишех дипломната си работа, за Христо Фотев. Исках да я завърша с подробна анкета, като бях сигурна, че това ще бъде единственият съществен принос в това задължително упражнение. С Христо се познавахме и всеки ден той ме викаше в Клуба на дейците на
културата и изкуството; или както го наричаше един
друг бургаски колорит Венко Пиперов (светла му памет)- Клуба на изкуствените дейци. В продължение на месец всеки ден се срещахме с поета, поръчвахме бутилка
“Сунгурларски мискет” и масата ни тутакси се отрупваше с бургаските капии, предани негови почитатели рибари, спасители, моряци… Те го обожаваха и идваха при него като на поклонение. Анкетата, разбира се, не успях да направя. Бях наръба да проваля и дипломната си работа, но пък научих много повече, отколкото през цялото си стерилно образование, над което се трудих години наред. В един застинал от алкохолно безвремие следобед, когато всички се бяха омаломощили да разказват истории, една муха кацна върху чашата на Христо. Той направи
няколко вели опита да я улови. После ме погледна и каза:”Такава носталгия изпитвам по лятото, че ми е жал за мухите, ха-ха”.

ГАРАТА
Когато ме приеха студентка, ме качиха на влака с тричанти. В едната имаше дрехи, в другата книги, в третата храна. Татко ме прегърна и каза на мама: “Ами това е, оттук нататък ще се изпращаме и посрещаме”.  И така стана. За мен след морето гарата е най-вълнуващото място в Бургас. Оттам идват надеждите и пак оттам си отиват. Оттам се изсипва лятото и оттам си отива. Пак тук може да се види най-хубавото нещо, на което му викат провинция. Като че ли в един- единствен миг се събира колоритът на града. И колко мило и старомодно се издига куличката с часовника отгоре. Нищо че стрелките невинаги са точни, важното е, че взаимоотношенията ни са верни. Обичам този град, защото той ми внуши чувство за Отечество и пак той ми създаде емигрантски комплекс. А комплексите са важно нешо, не е нужно да четем
Фройд, за да повярваме в това. Обичам го, защото и Бургас е като онзи парфюм “Be you”- нито скъпарски, нито модерен, но с прекрасното име: (Бъди себе си).

НАЦИОНАЛНА ПАМЕТ В РАЗВИТИЕ: ГЕОРГИ НИКОЛОВ ЗА НОВАТА АНТОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКИ АВТОРИ ОТ САЩ И КАНАДА

0

ИНТЕРВЮ НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА, ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ НА ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА (ЛБПСС), С ЛИТЕРАТУРНИЯ КРИТИК И ИСТОРИК ГЕОРГИ НИКОЛОВ

ЛК: През 2018 г. излезе сборникът ти „Българското слово на литературния глобус“, който имаше голям успех и позволи на читателите да се запознаят с творчеството на български автори зад граница. Какво те подтикна да започнеш работа върху нова антология на автори от диаспората?

„Българското слово на литературния глобус“ бе замислено отдавна, като по неговите страници нашите читатели могат да намерят необходимата информация за всеки автор с биографични данни и негови творби. Правих сборника с голямо желание, защото бе на ползу роду. И се радвам, че извика необходимия интерес. Оказа се, че нашата литературна диаспора е много по-мащабна. И колкото повече навлизаш в нея, се появяват нови и нови имена, в различни времена и географски ареали. При това – не случайни, добри автори, които непременно трябва да бъдат познавани в аналите на българската литературна история.

Втората антология бих определил като едно от заглавията по пътя в този процес. В нея представяме най-изявените автори в САЩ и Канада – 55+ на брой, също малка част от лабораторията на художествената словесност в тези две страни. Географският ареал не е избран случайно. В него са най-големите струпвания на наши сънародници от ХIХ в. и досега, като процесът на преселение продължава. С икономическото си стабилизиране българите тук обръщат поглед и към духовното: изграждат се неделни училища, функционират библиотеки, църкви, Салон за духовност и култура и други интелектуални формации; печатат се вестници и книги. Съществува и Лига на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС), приемник на учредения през 2010 г. Съюз на българските писатели в САЩ и по света с пръв председател Георги Витанов Богат. Но творците, за които говорим, не прекъсват връзката си и със старата родина. Част от тях издават ръкописите си у нас, правят представяния и отново се връщат по домовете си отвъд океана. Изреченото от тях върху белия лист е стойностно, изпълнено с обич към България и с уважение към славната й история, с тревога за днешните й проблемни времена и с надежда за по-добро бъдеще. Вярно и увлекателно са моделирани сюжетите и от динамиката на новото столетие, на отделната личност в социално-политическите му процеси и интимните търсения на Човека в броеницата на отредените му дни. Тези книги и имената на създателите им трябва с пълно право да бъдат познавани, ценени и да намерят полагащото им се място в нашата съвременна литературна история. Това е част от националната ни памет в развитие по света.

ЛК:Ти вършиш уникално дело, като извеждаш от сферата на „анонимното“ автори от творческата диаспора и ги представяш на българската публика. Как ще обясниш интереса си към тези автори?

Като студент, случайно се запознах с творчеството на Борис Шивачев. След това на преден план излезе позабравеният Страшимир Кринчев. След това – Самуил Стрезов, а после – Илия Йовчев… И се оказа, че не са едно и две имената, които напълно заслужават да бъдат възродени. Оказа се, че България е оставила на литературния глобус много добри заглавия. Интересът ми към тези автори беше провокиран от тематиката, от местата, където са живели и митарствали и от факта на отминалото вече време, когато е ставало всичко това. Също – от заглавията, които са оставили, от отделните публикации в нашата литературна периодика.

ЛК: Както знаеш, Лигата на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС) издава всяка година свое списание, алманаха Любослов, в който публикуваме творби на български автори от цял свят. Целта ни е създаването на общ духовен дом, който да ни обединява извън и въпреки географските ограничения. Как според теб може най-добре да се запази българската култура и духовност извън границите на България?

Най-добре с това, което прави Лигата. И с помощта, която българските автори тук, в България, биха могли да окажат. Но самият факт, че Лигата съществува, вече означава много. Чудесно е, че алманах „Любослов“ обединява по страниците си автори от различни възрасти и творчески натюрел, които дават истинската картина на съвременната литература. За мен е важно също, че нашите литературни издания и редица много сериозни български издателства разтвориха вратите си за творби на тези автори. Понякога си мисля и за евентуалното възраждане на списание „Родолюбие“, с което двете списания да правят културен обмен. Но поне засега, поради финансови причини, идеята ми се струва химера.

ЛК: Какво прави българската държава за подпомагане на творческата диаспора? Кои институции те подкрепиха за реализирането на тези два „необичайни“ проекта?

Благодарен съм много на Министерството на културата, на Националния литературен музей и Националния фонд за култура, както и на Съюза на българските писатели. Всъщност проектите ми, свързани с литературната диаспора са три и бяха оценени и финансирани за издаване от тези институции. Третият ми проект, по който работя в момента, е най-мащабен – издаване на „Енциклопедичен справочник на българската литература, създавана в европейската, американската и австралийската диаспора в периода 19–21 в.“ Надявам се, че той ще даде още по-голяма информация за тези наши труженици на перото. Благодарен съм и на издателствата, които приеха отпечатването им… Иначе отдавна мечтая някоя национална институция да финансира идеята ми за създаване „Център на българската книга по света“ и много бих се радвал, ако съумеем да направим Събор на българските писатели по света, да речем в София или Велико Търново. С литературни конференции, представяне на книги, индивидуални литературни четения и всичко, свързано с този форум.

ЛК: Колко са включените автори в новата антология?

Новата антология обединява 57 автори, живеещи в САЩ и Канада. Има и още автори, но те ще влязат в бъдещия „Енциклопедичен справочник“. Нашата литературна диаспора се разраства непрекъснато и то без никакво преувеличение. Имам предвид Европейския континент, САЩ и Канада. Авторите в Антологията са с издавани книги у нас и в чужбина, с национално мислене, с явно познаване на историята на България и с дълбоко уважение към нейните духовни традиции. Мисля, че подборът е добър и ще останат доволни не само включените автори, а и читателите. Веднага добавям, че това е само поредна стъпка в изучаването и популяризирането на нашата литературна диаспора, което заслужава много по-голям мащаб.

ЛК: Кога очакваш да излезе от печат антологията и как си я озаглавил?

Очаквам Антологията да излезе в края на декември тази година, а нейното работно заглавие е „55+ български автори в САЩ и Канада“. Нека да й пожелаем попътен вятър.

ВИРТУАЛНА СРЕЩА НА БЪЛГАРСКИ КУЛТУРНИ ОРГАНИЗАЦИИ ОТ САЩ И КАНАДА

0

На 15 ноември се състоя първата по рода си виртуална среща на български културни организации и училища в САЩ и Канада. На срещата, организирана от Българския културен център на Пенсилвания, Ню Джърси и Делауер (БКЦ), присъстваха повече от 20 сдружения и групи, всяка от които получи възможност да представи своята дейност и да участва в кратка дискусия, последвала отделните презентации. Д-р Ивета Пиргова от БКЦ поздрави участниците за неуморната им и самоотвержена дейност за запазване на българските традиции и духовност извън границите на България и изрази надежда, че духът на сплотеност и сътрудничество ще се запази и занапред.

Лигата на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС) бе представена от д-р Людмила Калоянова, която сподели идеите на ЛБПСС и Салона за българска култура и духовност в Чикаго за обединяване на всички културни организации в САЩ в единна структура, която да оптимизира дейността им.

Според Калоянова, назряло е времето българските културни организации в САЩ, чийто брой расте непрекъснато, да излязат с една обща стратегия и да се обединят структурно на ново ниво, което да им позволи да координират своите цели и дейност.

“По примера на Асоциацията на българските училища в чужбина, подобна федерация или асоциация ще ни даде по-голяма представителна мощ, включително и пред българската държава, която трябва да приеме факта, че българите зад граница имат право на своите изконни духовни потребности”, заяви д-р Калоянова.

Срещата, която премина в приятелска и съзидателна атмосфера, поставя началото на ново ползотворно сътрудничество между българските културни огранизации в Северна Америка.

Снимка: БКЦ

LATEST ARTICLES

Провинение, наказание и “законът на майката”. Страници от новата книга на Людмила Калоянова

0
Откъс от новата книга на Людмила Калоянова "МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА", която проследява нишката на приемственост между паганизъм и християнство в историята на античния...

Най-хубавата картина е бялата – в която няма нищо и в която разчиташ всичко

0
МИЛКО БОЖКОВ Най-хубавата картина е бялата – в която няма нищо и в която разчиташ всичко Обичам много зимата. Белотата с черните ѝ акценти. Сезон, който...

БОРИС ХРИСТОВ И МИЛКО БОЖКОВ – ПОСЛАНИЯ ЗАКОДИРАНИ В КАМЪК

0
БОРИС ХРИСТОВ и МИЛКО БОЖКОВ - САЛОНЪТ НА ПРИРОДАТА (лимитирано двуезично издание – български и английски) Колекцията САЛОНЪТ НА ПРИРОДАТА е едно духовно и естетическо...

ПРОБУЖДАНЕ НА ПОДСЪЗНАВАНOТО В ИЗКУСТВОТО НА ДАНИЕЛА САМОВОЛСКА-ОВЧАРОВ

0
ДАНИЕЛА ОВЧАРОВ: "Живописта за мен е начин на изразяване на моята естетика и философия с адекватната техника." ИНТЕРВЮ НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА С ДАНИЕЛА САМОВОЛСКА-ОВЧАРОВ Даниела Самоволска-Овчаров...

„ТЯ…“ – ЖЕНАТА И НИЕ – МЪЖЕТЕ…

0
Един разговор на Георги Николов със Златимир Коларов за ръкописа на сборника с разкази „ТЯ...“, който предстои да бъде преведен на гръцки и издаден...

MOST POPULAR

БЪЛГАРСКАТА ДИАСПОРА В САЩ ЗА ПОБЕДАТА НА ДЖО БАЙДЪН

0
В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПОБЕДАTA НА БАЙДЪН НАД ТРЪМП, АПОЛОНИЯ ПРЕС ВИ ПРЕДЛАГА НЯКОЛКО ЕКСЛУЗИВНИ ИНТЕРВЮТА С БЪЛГАРИ, ЖИВЕЕЩИ В САЩ, НА КОИТО ЗАДАДОХМЕ СЛЕДНИТЕ...

Конкурс на Лигата на българските писатели в САЩ и по света

0
ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА  ОБЯВЯВА МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ИМЕТО НА ОСНОВАТЕЛЯ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА ГЕОРГИ ВИТАНОВ БОГАТ И ПОСЛУЧАЙ 10-ГОДИШНИЯ...

НОВА АНТОЛОГИЯ НА БОРИС ХРИСТОВ ВДЪХВА ЖИВОТ НА КНИЖОВНИЦИ ОТ ВЪЗРАЖДАНЕТО

0
ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ ЗА ПОЯВАТА НА АНТОЛОГИЯТА С учредяването на наградата „Богдан Богданов“ и с присъждането ѝ на поета Борис Христов се появи идеята за публикуване...

Васил Славов: Мъжете, които се оглеждаха във високото езеро на небето

0
Тези мъже не говореха много. Напускаха себе си. Понякога. Често. Сетне забравяха да се завърнат. Седяха до слънцето. И седнали бяха високи. Пътуваха обратно,...

EMBRACE THROUGH POETRY: ПЪРВА ВИРТУАЛНА СРЕЩА НА БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ В САЩ

0
https://www.youtube.com/watch?v=QIK07GrL1pI   На 5 декември се състоя първата по рода си виртуална среща на български поети в САЩ под надслов Embrace through poetry (Поетична прегръдка). Срещата бе...