Thursday, October 29, 2020

Снежана Галчева за съдбата на емигранта

СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА: ПРЕДСЕДАТЕЛ НА САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И ДУХОВНОСТ – ЧИКАГО

ЗАРАДИ ОНОВА КЪТЧЕ ПОД НЕБЕТО …


Моето поколение се роди и израсна в един времеви социален
отрязък, но трябваше да се адаптира към друг, съвършено
различен, във вече зрелите си години (около 30-те). И всеки го
направи по различен начин. Почти веднага след промените много
от приятелите и познатите ми отпътуваха от България някъде
по света. Някои от тях отлетяха като освободени птици от
клетка, защото още носеха родовите спомени от тъмните
времена на ДС, които, макар и премълчавани през годините, бяха
оставили белези в душите им. Други потърсиха професионална
реализация, трети заминаха от отчаяние, че не могат да
изхранят семействата си… Причините бяха много, но плашещото
беше, че всички просто напускаха страната си, напускаха
България. Дали щяха да бъдат щастливи там, където отиваха, е
друг въпрос. Много от тях постигнаха професионален успех,
създадоха семейства в чужди страни, спечелиха пари. Но за всички
тях остана една незапълнена празнота.
Десет години след промените заминах и аз. От тогава за мен
разделителната линия е друга – там и тук. И макар че поголямата част от зрелия си живот съм прекарала извън България,
тя е мястото, в което се завръщам, а не отивам. Тя е онова място
под небето, което не може да бъде заличено от нищо. Завръщам
се не към обществената и политическата система, а към моята
част, която ме кара да се чувствам цяла. И как може да бъде
иначе. Спомням си заминаването – беше събитие за семейството,
приятелите, колегите. Толкова съпричастност, тревога, любов и
доверие имаше в очите на всички, толкова очакване и надежда…
Господи, с какво би могло да се замени такава човешка топлота и
обич? Пътувах за пръв път в друг континент – Северна Америка.
Всичко беше замайващо мащабно, шумно, лъскаво, многолюдно –
като се започне от европейското летища във Франкфурт, на
което всяка минута каца или излита самолет, и се стигне до
летище О’Хеър в Чикаго, едно от най-натоварените летища в
САЩ. На тези огромни аеропорти, за да се отиде до изхода на
самолета се върви по 20-30 минути – следваш обозначения,
асансьори, стълби, ескалатори, вътрешни влакчета, проверки…
Служебни маски-лица, с еднакви костюми, еднакво усмихващи се,
но и еднакво безразлични… Човек започва да се чувства безлично и
като че ли става част от технологичния процес. Множество
кафенета, магазинчета за сувенири и напитки, бързи закуски,
реклами, блясък. Дори на фона на тази красива различност с
безкрайно умиление си спомних нашето малко тихо летище в
София – тогава все още стария терминал. Полетите бяха до
Европа, пътниците – една шепа хора, се събираха на изхода и се
отвеждаха до самолета с автобус. Наземните стюардеси и
обслужващият персонал имаха цвят, свой образ и емоция. Това е
само малка част от другата различност, която отдавна се е
размила в технологичния вандализъм, който нахлу при нас
непремерено и необуздано, без все още да сме готови за него. Но
нека не бъда разбрана погрешно. Прогресът и технологиите
принадлежат на съвременното общество и така трябва да бъде,
за да следваме глобалния мащаб на развитие. Но да не забравяме,
че човекът е този, който трябва да бъде над всичко, науката и
технологичните процеси да служат на човека, а не той на тях.
Спомням си първото кацане на летище София след едногодишен
престой в Чикаго. Когато след трансатлантическия полет от
САЩ излетяхме за София. Прелитахме над Австрия и други
западни страни, виждаха се спретнатите и подредени къщи,
добре оразмерените ниви, земеделски полета, зелени гори и реки. И
въпреки, че наближавайки, веднага се разпозна „балканския“
синдром с ниви, като раздърпани ризи, необработени парцели и
неподредени дворове, сълзите на умиление потекоха сами. Пред
мен изникна Витоша – моята планина, в която са скътани
спомените на моето детство и младост, кулата на Копитото,
„балона“ на Черни връх. Това е тръпка, която не може да бъде
описана, тя трябва да бъде изживяна. Докосвах с радост всичко
на старото летище и още веднъж му благодарих за това, че го
има, че е малко и уютно, че е събирало тревоги и радости на
заминаващи и пристигащи хора, че е запечатало радостите и
сълзите на няколко поколения българи. Спомних си с каква
освободена мечтателност с моите неразделни приятели от
младостта, в летните софийски вечери идвахме в кафенето на
терасата на летището, до която все още имаше достъп. Как
изпращахме заминаващите самолети и с тях като че ли излитаха
и нашите мечти – там, някъде в небето, което зареждахме с
младежкия си ентусиазъм. Мечтаехме да пътуваме, да достигнем
до онзи другия свят – тогава забранен за нас. Разговаряхме за
толкова красиви неща, чертаехме планове, фантазирахме,
изпълвахме пространството с енергия и сякаш то добиваше други
очертания. Може би наистина излитахме и отивахме някъде, в
други прекрасни светове… Тогава не можехме да пътувам
физические, но имахме мечти и бяхме щастливи.

И за посрещането … Няма по-трогателно нещо да усетиш
радостта от твоето появяване на изхода, да осъзнаеш, че ти си
света за тези, при които се завръщаш. Това нещо може да го
видиш само в очите на родителите. Моят баща винаги ме
посрещаше с букет, тръпнещ и нетърпелив, отишъл поне час порано от часа на пристигане, да не би да закъснее. А мама
умишлено оставаше в къщи, за да се подготви за дъщерята, която
се завръща в родния дом. Сигурна съм, че и сега всеки път, когато
кацам на летището в София, моят баща ме посреща и ми поднася
цвете, а мама приготвя Бъдната вечеря – но там, от високо.
Въпреки това винаги се оглеждам, но уви…
Всеки път, когато се завръщам в моя град, оставям един-два
дни само за себе си. Първо тръгвам по познатите улици на града,
търся любимите кафенета и бистра, ако са останали
незасегнати, минавам покрай сгради, ателиета, магазини, църкви.
Усещам новото и търся спомена в тях, който е попил от мен и
приятелите ми от преди. Вървя пеша по знаковата за мен
улица„Граф Игнатиев“. Дори и преди ремонта, с поразбити
плочки и неудачни решения, тя е моята улица. Тръгвам от зимния
стадион „Дружба“ и Строителния техникум „Хрсто Ботев“,
пресичам булеварда, който някога се казваше „Евлоги Георгиев“ и
продължавам надолу към Раковска. В една от пресечките на
Графа живее приятелката ми, с която се знаем от 6-ти клас.
Влизам във входа, звъня на вратата й и… години и разстояния
изчезват. Прекрасно е, че имаме какво да си кажем и най-вече да
си дадем чрез общуването. Продължавам към църквата
„Св.Св.Седмочисленици“. Под нейния купол са събрани толкова
радости, тревоги, копнения, смърти и раждания … Тук се венчаха
мои приятели алпинисти, тук аз бях кръстница, както и
присъствах на други кръщения, тук изпратихме в последния им
път близки хора… Много обичах да влизам в този храм, да запаля
свещ и да почувствам силата на молитвеното общение. Бог е
Любов и е навсякъде. Веднъж лъч от слънчева светлина се беше
прокраднал през куполните прозорци и осветяваше иконите, сякаш
искаше да подскаже, че тя идва от горе…
Продължавам към площад „Славейков“, станал известен и с
книжния пазар, който предлагаше най-богатия набор от книги –
стари и нови и можеше да научиш всичко за книгоиздаването и
книгоразпространението у нас. Тръгвах от единия край на
площада и до края му се озовавах с един куфар книги в буквалния
смисъл на думата. Голяма част от тях подарих на една
библиотека в Чикаго, в която имаше българска секция. След
прословутия ремонт на Графа нищо не е същото, а книжно
средище от такъв тип едва ли вече може да бъде изградено на
друго място в София. Заставам на ъгъла на Солунска и Графа. Тук
седят като пренесени във времето и потънали в размисъл баща и
син Славейкови, които имат много какво да си кажат с четящите
хора от днешния площад „Славейков“.
Много близо до книжния пазар, в една от малките централни
улици, има място, което ми е особено скъпо. Това е красива, стара
и аристократична двуетажна къща, строена през 20-те години на
миналия /ХХ/ век и проектирана от един от най-добрите
архитекти за времето – арх. Кирил Маричков. Семейната къща на
моята най-добра приятелка, с която ни свързват вече 38 години.
Приятелство като една духовна нишка, неразкъсано от времето и
от разстоянието. Без да се обаждам на никого, минавам покрай
къщата, за да си спомня всичко, преживяно и свързано с нея.
Вечерите, в които сме оставали в огромните й стаи,
гостуванията, разговорите… Тази къща е част от мен,а сякаш и
аз съм оставила нещо там и го търся, за да запълня някаква
празнота.
Спомням си и кино „Славейков“, в което се прожектираха
само български филми. Тогава някак си не оценявахме висотата на
която беше българската кинематография. Тук едва 13-годишна
гледах култовия филм „Козият рог“, останал ненадминат и до
днес като кинолента. Отсреща беше кино „Култура“, с
анимациите, където можеше да оставаш „с доглеждане“ – нещо
малко познато в българските киносалони. Пресичам трамвайната
линия и виждам мястото, където някога се намираше
софийският „Млечен бар“. Беше модерно и авангардно заведение, в
което си даваха среща и някои от тези по-различните – писатели,
художници, градския хайлайф или просто любители на млечни и
плодови коктейли, които рядко можеха да се намерят другаде.
Имаше атмосфера и стил. Подминавам го с тъга и много спомени,
а сега обезличено и лишено от всякаква градивна енергия място.
Продължавам по някогашната улица „Васил Левски“, една от найкъсите улици в София, която в моите спомени започваше от
Графа и свършваше до пресечката на ул. „Гурко“. Така и не
разбрах защо е най-малка улицата, която носи името на този,
който прокара най-дългите магистрали във времето, изградени с
морал, чест и доблест. На същата тази улица е и прекрасната
монолитна сграда на софийската централна поща, едно от
архитектурните постижения в началото на ХХ в., както и
няколкото етажа нагоре, в които се помещаваше едно от
водещите министерства – Министерство на съобщенията. В
тази сграда е оставена голяма част от моите енергия, сила и дух.
В Електронно-изчислителния център на Министерството,
работих 13 години и мога да твърдя, че това е един от найпрекрасните ми периоди в живота. Тук изградих кариера, срещнах
прекрасни колеги, с които съм близка и до днес, усетих силата на
истинските характери и на истинското приятелство. Беше време
на еуфория, на ентусиазъм, на амбиции, на заслужени успехи, на
желание за работа, усъвършенстване, стремеж да надграждаме и
да даваме… Тогава се чувствахме толкова силни и можещи,
независещи от никого и нищо, че имахме сили да променяме света
около нас, без да си даваме сметка, че много скоро светът щеше
да ни промени изцяло и безвъзвратно.
Прекосявам ул. „Гурко“ и влизам в градинката на Народния
театър „Иван Вазов“. Спомням си градската галерия, градската
библиотека, фонтаните пред театъра, пейките, по които седяха
млади хора, майки с бебета в количките, влюбени… На мястото на
библиотеката сега е изграден луксозен хотел, някак си на
неподходящо място за огромния му силует. Изглежда бляскав,
скъп и недостъпен. От огледалните му стени лъха смразяваща
студенина. Дали е успял да поеме поне малка част от енергията на
книгите, които са давали духовна храна на столичани, на учени, на
студенти? Запомнила съм, че във входа на библиотеката имаше
едно гишенце, на което се продаваше кафе за служителите и
гостите на библиотеката. Години наред му се носеше славата на
най-хубавото кафе наоколо, станало нарицателно – „кафе от
Надето“ – капките се изцеждаха бавно и спокойно в чашката –
ароматно, гъсто, с каймак… и спомени.

А тези неповторими летни вечери в центъра на София,
останали вече в едно друго време, в една друга реалност, назад
през разстояния и сезони. Имаше наистина нещо магично в
летните залези над града. Дългият ден, събрал шума, радостите и
тревогите на хората, искаше още малко да остане и да бъде част
от живота им, сякаш знаеше, че твърде скоро залезите ще идват
все по-бързо и бързо. В лилавия сумрак на небето денят все още не
искаше да си отива, a топлата юнска вечер постепенно го
потапяше във владението си, за да го предаде на нощта – кратка,
топла и добра…
Отминават години и епохи, променят се политически
системи, но онова кътче е било и ще остане завинаги – там под
небето…
Снежана Галчева,
Чикаго, 2020

Like this article and recommend it to others:

Related Articles

“Сънебродница” – нов поетичен сборник на Михаил Цветански

ПРЕБРОДЕНИТЕ ПЪТИЩА НА ПОЕТА – И НА ЯВЕ И НА СЪН За поезията и за света на нейния автор, който е цял един космос, никога не...

“Хора, птици и ангели”: Юлия Дивизиева с нова книга

ИЗПРАНИТЕ ОБЛАЦИ Летя над океана. Гледам небето. Облаците са бели и сини. Припомнят ми нещо, което цяла вечност не ме е навестявало — ваканциите на село. Сутрин...

10TH ANNIVERSARY MEETING AND CELEBRATION: 10 ГОДИНИ СЪЮЗ/ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА APOLLONIA PRESS FOUNDATION - CHARGING THE CULTURAL SPACE WITH NEW IDEAS apolloniapress.com САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И...

Latest Articles

“Сънебродница” – нов поетичен сборник на Михаил Цветански

ПРЕБРОДЕНИТЕ ПЪТИЩА НА ПОЕТА – И НА ЯВЕ И НА СЪН За поезията и за света на нейния автор, който е цял един космос, никога не...

“Хора, птици и ангели”: Юлия Дивизиева с нова книга

ИЗПРАНИТЕ ОБЛАЦИ Летя над океана. Гледам небето. Облаците са бели и сини. Припомнят ми нещо, което цяла вечност не ме е навестявало — ваканциите на село. Сутрин...

10TH ANNIVERSARY MEETING AND CELEBRATION: 10 ГОДИНИ СЪЮЗ/ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА APOLLONIA PRESS FOUNDATION - CHARGING THE CULTURAL SPACE WITH NEW IDEAS apolloniapress.com САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И...

Снежана Галчева за съдбата на емигранта

СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА: ПРЕДСЕДАТЕЛ НА САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И ДУХОВНОСТ - ЧИКАГО ЗАРАДИ ОНОВА КЪТЧЕ ПОД НЕБЕТО ... Моето поколение се роди и израсна в един...

Голямата американска поетеса Луиз Глюк с Нобелова награда за литература

Луиз Глюк, считана от мнозина за една от най-талантливите съвременни американски поетеси, е новият носител на Нобеловата награда за литература за 2020 г., съобщи...

Categories

Like this article and recommend it to others: