Thursday, January 21, 2021

ВИВИАНА АССА: МEЖДУ ЧЕРНОБЕЛИЯ И ЦВЕТНИЯ БУРГАС

ИНТЕРВЮ НА РУМЯНА ЕМАНУИЛИДУ С ВИВИАНА АССА

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в
СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор в Агенция „София прес“
и зам. гл. редактор на в-к „Ние, жените“. Има публикации в „Стандарт“,
„Труд“, „Поглед“, „Дневник“, както и в сп. „Септември“, „Български
месечник“, „Море“, „Съвременник“ и др. Автор е на книгата „Любовни убийства”, „Сиела”, 2009, която има две  издания. Носител е на награда за разказ в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието, Марсилия,
2002.

Носител е на Националната награда „Хр.Г.Данов“ 2020г. Автор на българска художествена литература.

„Моят Шабат“ е увлекателен разказ за стария Бургас, приютил различни етноси – евреи, арменци, руснаци, гърци и турци, за традициите на българските евреи в диаспората, за срещите на авторката със знакови личности от журналистическия ѝ период – Христо Фотев, папа Йоан Павел II, Ванга, за живота ѝ с Румен
Леонидов.

Г-жо Асса, неотдавна станахте носител на най-престижната награда
за литература „Хр.Г.Данов. Как се породи идеята да напишете книгата
„Моят Шабат“?

И аз, като повечето родители в България съм разделена от децата си.
И дъщеря ми и сина ми живеят в чужбина. Единият в Тел Авив, другият във Виена. Внуците ми съвсем малко знаят езика на, който съм проговорила, на който съм си защитавала дипломите, езика накойто съм се обяснявала в любов и съм разговаряла нощем с луната, езика, с който съм вадила прехраната на децата си, защото повече от
35 години бях журналистка. Внуците ми почти нищо не знаят за нашата прекрасна балканска страна. И това е драма. Една вечер, когато бях на гости придъщеря ми, беше се родило четвъртото ми внуче, Елиа, и аз помагах за отглеждането му. По цял ден готвех, чистех и подреждах, но вечер, особено на шабат аз се оттеглях на терасата, където се намира стаята за гости. Оттам гледката е прекрасна и имаш усещането,че целият живот е в краката ти. Над главата ми беше надвесило клони
едно много красиво декоративно дърво. Нощите в Тел Авив са приятни – топли и вълнуващи. Та на тази тераса, аз реших да разкажа на моите внуци коя съм аз. Да разкажа за всички шабати, които помня. Защото Шабатът, не е само ден за почивка. В еврейската традиция Той е денят на равносметката. Време за семейството, за децата, време в което, поне за малко трябва да забравиш, че трябва неуморно да работиш,
да печелиш пари, да се изкачваш по върховете на успеха.
В началото идеята ми бе да напиша една семейна сага предназначена само за моето семейство. Но постепенно спомените ми набъбнаха. Мои приятели, сестра ми, мъжът ми ме насърчиха и така се стигна до това томче, украсено с витражите на Марк Шагал. Неочаквано за мен се оказа, че тази лична изповед има голям читателски успех.

По-голямата част от книгата ви е посветена на вашия роден град
Бургас. Коя сте вие? Разкажете нещо повече за вашия забележителен
род. Семейство Асса е известна докторска фамилия и до днес в
града.

Родена съм в Бургас. Повече от 40 години живея в София, но и до днес, като ме попитат откъде съм аз отговарям от Бургас. После уточнявам, че всъщност живея в София. Градът, където си изживял детството си е много важен. Там се крият тайните и особеностите на твоята самоличност. Затова пиша с такава любов за моя роден град. Той винаги ще си остане в сърцето ми. А моят род си е едно съвсем нормално еврейско семейство. Не бих казала, че знаменит, но това е моето семейство. Единият ми дядо е бил файтонджия, другият предприемач и търговец. Единият е бил повече
хъшлак, другият образован, знаещ и дори малко надменен. Но и двамата са ми много скъпи и в момента докато изричам тези думи се насълзявам и се сещам за едно стихотворение на Марина Цветаева, в което голямата поетеса разказва за своя дядо, разбойник… „Такъв цигулар е дядо ми бил, такава съм и аз поетеса…“

Разкажете нещо, което сте пропуснала да опишете в книгата си?

Много вълнуващи за мен бяха „Нептуниадите“, които се подготвяха всяко
лято в Бургас. Майка ми по това време работеше в „Културен отдих и украса“
и тя, лично беше ангажирана с организацията на тези нептунови тържества.
Беше невероятно преживяване за целия град. В рамките на това събитие се
състоеше и конкурсът за красиво и хармонично тяло. Млади момичета и
момчета дефилираха по бански върху един подиум инсталиран насред
централния плаж в Бургас. И всяко появяване беше съпроводено с
дюдюкане, подсвиркване, крещене и кикотене… Морето се полюшваше от
брега и сякаш също аплодираше събитието… Тогава за първи път видях
културисти, които заставаха насред подиума и мърдаха мускулите си, сякаш
правеха акробатичен сеанс. Съществуваше една наречена празничност в
провинциалното всекидневие, на този морски град. Въобще лятото беше
пъстроцветно и населено с много туристи, всеки ден се случваше нещо
необикновено. По улиците препускаше празнично настроение, а хората,
дори по-кротките сякаш говореха високо с апломб. За разлика от есента и
зимата, когато градът се изпразваше откъм туристи. Някак си ставаше по-
малък, по- скучен и сякаш черно-бял, като графичен пейзаж. Но на мен ми
харесваше и тогава. Тогава влизах в приказките на Андерсен и Братя Грим.
Самата аз ставах героиня от роман или филм. Мечтаех си за други светове и
необикновена съдба…. Като всички нормални момиченца.

Разказвате така вдъхновено за Бургас. Според вас, днес променен
ли е прекалено много града?

Аз живеех в центъра на града, близо до Историческия музей. Богориди,
която по мое време се казваше улица Ленин, беше сякаш най- вълнуващото място, защото отвеждаше хората до морето. Тя завършваше до казиното, където имаше перила и всеки, който отиде до там може да се облегне на перилата и да се полюбува на непостоянния характер на морето. Оттам ако искаш може да слезеш до мостика. Това са знаковите места в Бургас, които слава Богу ги има и днес, благодарение на ПР агенция „Имидж едвартайзинг“, които възстановиха перилата на Морската градина. Това е най-вълнуващото място на Бургас. Там влюбените си определят срещи, там дефилират сърцата им по лунната пътека, която нощем разделя морето. Там наблюдаваме парада на украсените кораби в Деня на военноморския флот … Оттам се взираме за да видим фарът на остров Св.Анастасия и да си представяме че , там се намира замъкът Иф на Граф Монте Кристо… И т.н. и т.н. После, разбира се връщаме обратно и преди да стигнем Богориди, съвсем в началото на морската градина правим
една ритуална пауза пред Гъбката , която и днес я има и където изпиваме по една газирана лимонада или сироп, аз предпочитах мента… и чак тогава се прибирахме… всеки при своите сънища.

Според Вас, кое обединява хората и кое може да ги разграничи?

Замислих се. Хората сме толкава различни… Но когато се изправим пред
някаква трудност или проблем ставаме единни, солидарни. Ценностната ни система беше някак по-изтънчена – да създаваме, да си помагаме. Добротата и почтеността бяха на пиедестал… Знам ли? Все си мисля, че морето е участвало в създаването на човеците по тези места. Затова хората тук са по-емоционални, по-сантиментални. Струва ме се, че пейзажът оказва влияние над създаването на индивида. Не е възможно да съзерцаваш красота и да си лош. Така си мисля, но реалността често ме
опровергава. В моето детство имаше едни наивни книжки, дори малко глуповати и фалшиви по социалистически, за Тимур и неговата команда.
И ние децата се опитвахме да подражаваме. Създавахме в училище такива команди. Нашата команда се казваше „Морска чайка“, сякаш има и други чайки… ама толкова ни беше акълът. Заразена от този ентусиазъм, веднъж щях здравата да си изпатя. Бях май трети клас. Времето бешестудено и на връщане от музикалната школа, помъкнала моетовиолончело ме заговорва един младеж и ми казва да го придружа да му
помогна да пренесе някакви тежести… Аз съм дете под десет години, но
се втурвам да пренасям тежести на някакъв млад мъж, който по всяка вероятност беше педофил. През цялото време докато вървях с него, аз си мислех и пресмятах каква дейност ще отчете нашата команда, за разлика от командата от съседния клас, която се казваше „Морски дракон“. Колко много работа ще свърша. Този мъж ме отведе в една триетажна къща близо до гарата. Отпред си спомням, че имаше стоварени въглища.Помъкна ме по стълбите и започна да наднича през ключалките на
вратите. Малко по-малко самата аз започнах да се смразявам от ужас, подсъзнателно усетих, че се случва нещо опасно и страшно. Когато започна да ме опипва се разревах. Бях облечена със зимно палтенце и вълнен панталон. Помъкнала моят голям инструмент. И най-неочаквано мъжът ме изпъди. И до днес нямам представа кое обстоятелство ме спаси, дали моето виолончело или маниакът е чул някакъв шум… Нямам представа. По-късно, като криминална репортерка съм се срещала с педофили. Знам, че те не се отказват лесно. Всяка дребна подробност на съпротива ги настървява все повече, но аз извадих късмет. Ето как моят пионерски плам беше бързичко отрезвен. Като разказах вкъщи историята майка ми и баща ми полудяха от страх. Разпитваха ме, дадох показания в милицията на едно ченге. Забраниха ми категорично да разговарям с непознати и в никакъв случай да не им помагам. Ето разказах ви една
почти криминална история с възпитателен характер. Понякога прекаленото събиране… може да доведе до разделяне на хората. Шегувам се.

Книгата ви е своеобразен мост между различните етносите в
града. Лесно ли е да се случи това в един морски град? Как са се
погаждали навремето хората?

Много хубаво си живееха. Знаеха езиците си, познаваха религиозните ритуали на общността и ги почитаха Помагаха си. И ако този педофил, се беше изпречил пред който и да е турчин, грък арменец, евреин, циганин или българин щеше да бъде натирен в дън земя от всички вкупом. Това се казва общност – доброто ще ги
събере. Лошото ще ги раздели. Независимо каква вяра изповядват и каква религия почитат. Веднъж в къщата при дядо ми дойде една циганка, не помня за да проси или за да си търси работа, но дядо беше нещо уморен, ядосан и я изпъди. Спомням си баба ми как увисна на ръката му, за да го спре. – Михаел, каза му тя, грехота е,
не виждаш ли жената е кърмачка. После видях, че и даде вързопче със стари дрехи и храна. Насълзявам се, като си спомням за тезипочтени и добри хора… Кой ги е учил да бъдат такива? Животът? Не лекият, а суровият живот. Защото те нямаха много, но бяха винаги готови да дадат на по-бедните от тях. Ще ви разкажа още един случай. На времето в много лютите зими, еврейската общност в Бургас са събирали пари за най-бедните да им осигурят дърва, да не измръзнат от студ. Пристига каруцата пред портата на дядо ми, а той ги отпраща с думите: Аз може да съм беден, но съм млад. Ще
работя и ще стопля семейството си. Дайте на други по-нуждаещи се от мен. Толкоз за морала на тези хора от Коджакафалийската махала. Гърци, българи, турци, евреи, арменци… газели са кал до кръста, но душите им били кристално бели. Както беше казал един класик: „Бисер в кал не се топи“. Гордост и солидарност! Поклон!

Какво е днес усещането ви като идвате в Бургас. Според Вас съхранен
ли е през годините духът на града?

Днес Бургас е много променен. И това е много хубаво. И на мен това ми харесва,
защото духът му е запазен. Градът е излъскан, прилича на някаква стара
антикварна вещ, която е реставрирана и изтупана от прахта. Градината, Казиното,
Гъбката, Часовникът, Вълноломът – всичко си е на мястото, но някак поставени
като акценти, сякаш нахвърляни небрежно във всекидневието на града. Те са хем
„отломки от миналото“, но включени в живота. Защото духът е запазен. И
традицията в музиката, театърът, поезията ще я има. Да, пак заради морето, дори
туристически заради летните гастроли тук , където се събират толкова много
почитатели на изкуството.

Какво означава за вас морето?

Като бях малка, не можех да си представя, че има градове без море. Някак си не
можех да го проумея. Чудех се къде отиват хората да се разхождат, като си нямат
море. Бях се сприятелила с едно момиченце, Ани, софиянка, която всяко лято
гостуваше при баба си и дядо си. Ходеха на плаж и тя старателно си събираше
мидички. Чудех и се на акъла, за какво са й. Брегът е пълен с миди, когато си
поиска всеки може да си вземе. Така, постепенно разбрах, че да живееш до
морето е голяма привилегия. Разпитвах я, И в София няма ли море, каква столица
е тогава? Тя се замисли и ми каза: Знаеш ли до нас има едно дере, казват му
Перловската река. Понякога там тече вода, но не през лятото. Така се случи, че
по-голямата част от живота си прекарах в София, но морето не престана да се вълнува в душата ми. Понякога с по-нисък бал, полюшващо и приспиващо. Но,
понякога “вълнението“ е над 9 бала, толкова силно, че да унищожи, да удави
нестихващият спомен. И не кое да е море, а точно Бургаското. Те моретата не си
приличат. В живота си видях много морета, но Бургаското е незабравимо. Защото
точно тук осъзнах, че всяка вълничка загива с плисък. Сякаш се засилва и се
самоубива в брега. Толкова е тъжно. Както е в живота. Както и да го живееш
накрая животът те убива. Да, как да не е вдъхновяващо.

Какво сте искала да кажете на младите хора. И какво мислите, че ще
запомнят от Стария Бургас?

Тази книга съм я писала за внуците си. И смисълът й е да се учат на живот от
спомените си. Да ги събират като красиви камъчета срещнати по пътя, после да ги
хвърлят, за да очертаят връщането от похода им към къщичката на Баба Яга, като
в приказката на Братя Грим. Да ги оглеждат и да ги описват. Да вникват и да
разказват душата си с безпощадността на психоаналитик. Така всекидневието
става по-предвидимо и по-поносимо. Така човек става по-добър към другите и към
себе си. А добротата те прави и по-щастлив. Завистта и болезнената амбиция
убиват. Аз бих искала моите внуци да са щастливи хора. Да се научат да се радват
на живота. Толкова е кратък… И е толкова е просто.
А Бургас е моята самоличност и това се разбира от всяка дума без да се налага
постоянно да го натъртвам.


Как приехте това високо отличие, наградата “Хр. Г. Данов”, а освен това
имате още една номинация за литературната награда на „Хермес“.

Тази награда изфуча покрай мен като унищожителен ураган. Завъртя ме
неочаквано и помитащо. Изтъркаля ме в очите и ушите на хората и това,
последното доста ме притесни, защото аз по природа съм доста стеснителна.
Микрофоните и прожекторите не са моята сила. От дете обичам да се завирам по
кьошетата и неосветените ъгълчета на живота. Как може една награда да ме
вдъхнови? Ако трябва да бъда докрай откровена, най-много се зарадва мъжът ми,
Румен Леонидов. Вика, крещя, рева… а аз, здравата се изплаших. Такова високо
отличие, което връчват на много големи писатели. Това е изключителна
отговорност. Разбира се, че имам планове за бъдещи книги в главата си. Но не
разполагам с много време. Всекидневието ми е толкова натоварено с грижи и
отговорности. Та аз дори нямам свое бюро където да подредя мислите си. Хората,
които ме познават, знаят, че тази книга съм я писала в безсънните си нощи, за да
си утешавам депресията. Писала съм я предимно, когато отивам при децата си, за
да им помагам в отглеждането на внуците. Започнах я в Тел Авив и я завърших
във Виена. За творческа командировка не мога и да си помисля.
Това разбира се не означава, че не съм се зарадвала на наградата. Няма спор,
приятно е трудът ти да бъде оценен, но животът продължава да те поплясква и гали с всичката си суровост и любов. И това, изглежда е част от красотата в
разнообразието на Света!

Интервюто взе: Румяна Емануилиду

ИЗ “МОЯТ ШАБАТ”

ТАЛИСМАНИТЕ НА ГРАДА
Някои хора имат ампутиран крак или ръка, а казват че местните идиоти били с ампутиран акъл, но духът им си беше цял. Аз съм свидетел. В Бургас имаше няколко веселяка Изито, Коко, Жоро и тяхната дама Софка. Те се движеха свободно в центъра на града и никой не ги закачаше. Обратното обичахме ги и когато имаха нужда
им помагахме. Такива бяха нравите тогава. Съчувствахме си. Оставяхме си домовете отключени и никой не се осмеляваше да влезе в къщата на съседа си, за да краде. Сутрин идваше млекаря много рано докото спяхме. Оставяхме от вечерта стотинките под празната бутилка и на сутринта, закусвахме с чаша мляко. Така живеехме, без телевизия, без телефон, с разказите на сладкодумците и книгите от градската библиотека. Хората в махалата се познаваха, знаеха проблемите си и се втурваха да си помагат. Жоро беше дребничък мъж със състарено лице, но душата му беше на момченце. Така и не остаря. Имаше много изразителна мимика и беше вечно усмихнат. Къде що видеше дете се спираше и започваше да му се радва, а очите и веждите му се движеха нагоре надоле по сбръчканото му лице в радостна гримаса. Но в това също имаше нещо неестествено. Бях много малка, сигурно на около три годинки. Стоях до фотото на Богориди. А там работеше една моя леля. Мама ме остави пред витрината и влезе вътре, за да й каже нещо. Аз гледах снимките на витрината и в това време ме нападна Жоро с усмивките си. Залепи се за мен и започна да ми се радва и да гримасничи. Но аз изглежда съм разпознала, че в тази радост има нещо налудно. Качих се на бордюрчето пред витрината, разплаках се и се напиках. Мама излезе и започна да му се кара. А той беше толкова добър и безобиден безумец. После се редваше така и на дъщеря ми и аз му позволявах да я гали. Лудостта му се състоеше в това да се радва на децата и наистина го правише от сърце. Изито, беше в доста по-тежко състояние. Мисля, че беше със синдрома на Даун. Пълничък и винаги много
чист. Късно разбрах, че е мой сънародник, Изидор Коен. Родителите му бяха учители и се грижеха много самоотвержено за детето си. И той кръстосваше
центъра, като непрекъснато си говореше нещо сам, но аз нищо не му разбирах. А той държеше дълги речи срещу някакъв въображаем събеседник. Хората му се смееха, но никой не го тормозеше. Даже му се радваха. Коко, беше по-вглъбен. Той беше влюбен в своя транзистор и ходеше навсякъде с него, като главата му беше наведена на една страна, за да е долепена до музиката. В Бургас повечето мъже работеха като моряци. Кръстосваха моретата и океаните и разбирасе от време на време акостираха в някое западняшко пристанище. По тази причина много от моите съученици имаха модните за времето си транзистори, тавите на най-известните групи и певци. Не говоря за шушляците и джакитата (както ги наричахме тогава) и модните джинси. „Желязната завеса” беше спусната и тук, но поради морето беше малко открехната. Вероятно така се е снабдил и Коко със своя любим транзистор, с който бяха неразделни.
Софка, единствената дама сред тях беше сестра на моя съученик, Карло. Баща им беше обущар, а майка им чистачка във фризьорския салон. Много сърцата и добра
жена. Тревожеше се за Софчето и все я наставляваше. А тя беше много сладка, винаги ходеше с една дамска чантичка и се гиздиши с червило. В един безгрижен и безрадостен следобед двама зевзека събраха Софка и Коко, залепен до своя транзистор и ги накараха да се прегърнат и да ходят заедно под ръка. Зевзеците се
кикотеха, а нашите талисмани им правеха шоу. Подиграваха Коко с неговия вечно пеещ транзистор. Софка се поклащаше със своята чантичка. В един момент
тя я отвори, извади оттам една станиолена капачка от бурканче с кисело мляко и каза: “Ям плочи и пърдя музика” и лапна станиолчето. Всички се прививаха от
смях. А нашите герои разбраха, че ги подиграват и се разделиха. Малко обидени те поеха, след стъпките на акъла си.
Всички тези възрастни деца живееха вглъбени в
своята „неравностойност”, както е модно да се изразяват днес. Те не пречеха на никого. Градът беше свикнал с тях, както и те с нашите уж големи, но
твърде несъществени проблеми. И ни съчувстваха.

ЕСЕНТА
Няма по-красиво нещо от есента в Бургас. Както казва най-бургаският поет Христо Фотев,”сезонът на легендите и чашите”. Бях в родния си град и пишех дипломната си работа, за Христо Фотев. Исках да я завърша с подробна анкета, като бях сигурна, че това ще бъде единственият съществен принос в това задължително упражнение. С Христо се познавахме и всеки ден той ме викаше в Клуба на дейците на
културата и изкуството; или както го наричаше един
друг бургаски колорит Венко Пиперов (светла му памет)- Клуба на изкуствените дейци. В продължение на месец всеки ден се срещахме с поета, поръчвахме бутилка
“Сунгурларски мискет” и масата ни тутакси се отрупваше с бургаските капии, предани негови почитатели рибари, спасители, моряци… Те го обожаваха и идваха при него като на поклонение. Анкетата, разбира се, не успях да направя. Бях наръба да проваля и дипломната си работа, но пък научих много повече, отколкото през цялото си стерилно образование, над което се трудих години наред. В един застинал от алкохолно безвремие следобед, когато всички се бяха омаломощили да разказват истории, една муха кацна върху чашата на Христо. Той направи
няколко вели опита да я улови. После ме погледна и каза:”Такава носталгия изпитвам по лятото, че ми е жал за мухите, ха-ха”.

ГАРАТА
Когато ме приеха студентка, ме качиха на влака с тричанти. В едната имаше дрехи, в другата книги, в третата храна. Татко ме прегърна и каза на мама: “Ами това е, оттук нататък ще се изпращаме и посрещаме”.  И така стана. За мен след морето гарата е най-вълнуващото място в Бургас. Оттам идват надеждите и пак оттам си отиват. Оттам се изсипва лятото и оттам си отива. Пак тук може да се види най-хубавото нещо, на което му викат провинция. Като че ли в един- единствен миг се събира колоритът на града. И колко мило и старомодно се издига куличката с часовника отгоре. Нищо че стрелките невинаги са точни, важното е, че взаимоотношенията ни са верни. Обичам този град, защото той ми внуши чувство за Отечество и пак той ми създаде емигрантски комплекс. А комплексите са важно нешо, не е нужно да четем
Фройд, за да повярваме в това. Обичам го, защото и Бургас е като онзи парфюм “Be you”- нито скъпарски, нито модерен, но с прекрасното име: (Бъди себе си).

Like this article and recommend it to others:

Related Articles

Latest Articles

Categories

Like this article and recommend it to others: