Saturday, October 31, 2020

Васил Славов: Мъжете, които се оглеждаха във високото езеро на небето

Тези мъже не говореха много. Напускаха себе си. Понякога. Често. Сетне забравяха да се завърнат. Седяха до слънцето. И седнали бяха високи. Пътуваха обратно, без мисъл за това да променят миналото, без желание да допълнят пропуснатото, защото днес, тихи под светлината, невидни за нея, до вечно плахата и вечно изоставена светлина знаеха, че нищо не бе зависило от думите и делата им. Бяха дали каквото могат. Бяха се превърнали в стих – старомоден, забравен. Бяха пренесли с обич. Загубили – с разбиране. Как иначе? Непонятно бе всичко около тях. Сиво, непонятно. Бяха изчезнали близките им… майките им се бяха смалили и смалени бяха умрели. Шепи тъга. Апартаментите им във високия и дишащ град бяха загубили мириса на орех и време. Бе дошло зловонието на ниските кухни и менталната прихлупенст. Странен им се виждаше днес собствения им път. Поглеждаха понякога към него и се отдръпваха. Чужди за себе си. Непознати за себе си. Преброденост бе спирането им до набраздените страници на домашните им библии, като покритите с жълта есен снимки  на тези, които ги бяха дарили. Със сняг. С планини. Нали всичко бе за туй да отстоят, нали цял живот коваха земния си път с усещането за небесната, за високата среща. Нали на това ги учеха мъртвите им светци, сребърният ореол на падащите облаци.

Тези мъже не говореха много. Оглеждаха се във високото езеро на небето и виждаха преминалостта си. Напускането. Бяха достатъчно силни за да не търсят оправдания  и достатъчно слаби, за да позволят тъгата да намери дом в сърцата им.

Владко. Владко бе един от тях. С черната превръзка на отрязаната си ръка, с красивите си зеленозмийски очи. И като всички тези, които не говореха много, той имаше вечен, безупречен възел на вратовръзката си, изряността на спомените си, търпението и самоиронията на забравен. Мизериятя можеше единствено да му напомни. Мизерията не можеше да го промени. Мизерията можеше да отнеме, но мисля, че мълчанието и самотата правеха очите му по-красиви. Змийско тъжни. Срещте с приятелите му в Юнион Клуб, художникът, който идваше да рисува членовете на семейството му в летните съботни следобеди, момичето на вричането му – всичко бе отминало. Очите му бяха останали. Безразлични за посягния и пустош. Змийско красиви. А изряндостта в спомените изискваше фамилна история, традиция…  Да, времето, когато срещнах Владко, рушеше фамилната история и традициите. Трудът, жертвите, граденото от няколко поколения трябваше да се унищожи. За да дойдат безимотните, озлобените хора. Не знам, може би съм бил много малък, но никога не чух Владко да повшава тон, да споменава отнетото. Заможно семейство, учене в странство, връщане в България, загубване на всичко, загубена ръка – някакъв гребен инцидент по време на следване в Британия. Тези проклети британски реки. Необяздени. Като британските притчи, като англосаксонската развилняност. Идваше в семейния ни дом, идваше на гости на чичо си. Сам. Идваше в края на седмицата, когато къщата приемаше поситителите си, мъжете излезли от затворите с високите си цигари и отъркани от време, безупречни ленени костюми, дъхтящи на тютюн и лаванда… съпругите им… в тази шумна и притулна следобедна радост. Идваше сам. Сам. За да не бъде сам. Смееше се, учеше ни да играем покер. И очите му летяха, и разказваше онези най-интересни истории, които само красивият дух може да дари на дете. За лодките по бреговете на Темза, за гребните състезания, за смеха и ленивото четене на поезия в дъждовните следобеди. Той нямаше дете, нямаше вече нищо, бе загубил семейството си. Но още можеше да намира радост, да бъде търсен от приятелите си, братята си, в този един… в този срязан миг.

После… после… идваше късният следобед. Изгряваха дюлите. Мъжете ставаха по-тихи. Съпругите докосваха дланите им. Съпругите си спомняха колко дълго бяха чакали да докоснат дланите им. Колко страшно дълго бе това затворно време. И всички тръгваха…

Владко не можеше да позволи да остане последен. Приятелите му си отиваха, отиваха си, отминаваха към някакъв късен топлик…  към споделеност…нейде…

И преди черното на нощта Владко ставаше. С черната си гарванова превръзка, с цвета на очите си, цвят на зеленото догаряне на Витоша. Тръгваше към место… което не знаехме, към самота… която бяхме толкова малки, толкова крехки да прозрем в онова далечно време.

Тези мъже не говореха много. Напускаха себе си. Бяха напуснали себе си. Отдавна.

Високите мъже на детските ми следобеди.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Like this article and recommend it to others:

Related Articles

“Сънебродница” – нов поетичен сборник на Михаил Цветански

ПРЕБРОДЕНИТЕ ПЪТИЩА НА ПОЕТА – И НА ЯВЕ И НА СЪН За поезията и за света на нейния автор, който е цял един космос, никога не...

“Хора, птици и ангели”: Юлия Дивизиева с нова книга

ИЗПРАНИТЕ ОБЛАЦИ Летя над океана. Гледам небето. Облаците са бели и сини. Припомнят ми нещо, което цяла вечност не ме е навестявало — ваканциите на село. Сутрин...

10TH ANNIVERSARY MEETING AND CELEBRATION: 10 ГОДИНИ СЪЮЗ/ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА APOLLONIA PRESS FOUNDATION - CHARGING THE CULTURAL SPACE WITH NEW IDEAS apolloniapress.com САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И...

Latest Articles

“Сънебродница” – нов поетичен сборник на Михаил Цветански

ПРЕБРОДЕНИТЕ ПЪТИЩА НА ПОЕТА – И НА ЯВЕ И НА СЪН За поезията и за света на нейния автор, който е цял един космос, никога не...

“Хора, птици и ангели”: Юлия Дивизиева с нова книга

ИЗПРАНИТЕ ОБЛАЦИ Летя над океана. Гледам небето. Облаците са бели и сини. Припомнят ми нещо, което цяла вечност не ме е навестявало — ваканциите на село. Сутрин...

10TH ANNIVERSARY MEETING AND CELEBRATION: 10 ГОДИНИ СЪЮЗ/ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА APOLLONIA PRESS FOUNDATION - CHARGING THE CULTURAL SPACE WITH NEW IDEAS apolloniapress.com САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И...

Снежана Галчева за съдбата на емигранта

СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА: ПРЕДСЕДАТЕЛ НА САЛОН ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И ДУХОВНОСТ - ЧИКАГО ЗАРАДИ ОНОВА КЪТЧЕ ПОД НЕБЕТО ... Моето поколение се роди и израсна в един...

Голямата американска поетеса Луиз Глюк с Нобелова награда за литература

Луиз Глюк, считана от мнозина за една от най-талантливите съвременни американски поетеси, е новият носител на Нобеловата награда за литература за 2020 г., съобщи...

Categories

Like this article and recommend it to others: